Тодор Андреев: Крахът на аферата „Фау“

Драги читателю,

След книгата ми «Ракети» [1] Андреев, Т. Ракети. С, Отечество, 1982. имах множество срещи, получавам от читатели и писма. От тях долових повишен интерес към тайнствата около секретното оръжие на Третия райх — крилатите ракети Фау–1 и балистичните ракети Фау–2, така нареченото оръжие на възмездието, чиято сянка още тегне върху земята.

Неговата преизпълнена е драматични епизоди история дълго е занимавала учени, военни изследователи, писатели, посветили му свои книги.

Интересът на българския читател ме подтикна към този скромен опит за едно обобщено представяне и тълкуване на това минало, твърде актуално е показателното израждане на една прекрасна научно-техническа идея за полет в космоса. Още повече че вече над 25 години се вълнувам професионално от ракетно-ядрените проблеми.

Когато изучавах материалите, стигнах до извода, че се налага разработката на фашисткото ракетно оръжие да се свърже с множество други исторически събития, развили се по същото време. Така картината ставаше по-пълна. Паралелно се ражда идеята за атомна бомба. Възникна вероятност за една изключително опасна в света симбиоза между тези две оръжия. Активизира се английското разузнаване, което по редица причини много късно изяснява старателно скриваната тайна на Фау. Но благодарение на съпротивителното движение е Европа успяват да осигурят контрадействията на съюзническата авиация. Историята ясно очертава главната сила — Съветската армия, — чието победоносно настъпление не позволява на Хитлер да се сдобие с ракетно-ядрено оръжие. Без да се забравя, разбира се, саможертвата на норвежките патриоти, мъжеството на английските и американските летци, безстрашието на немските антифашисти, героизмът на полските партизани.

Фау — «оръжието на възмездието» — не постига онази цел и не изиграва онази роля, която му се отрежда. То остава като една поредна авантюра на Хитлер. Авантюра, която веднага след войната е подета отвъд Атлантика, и то с активното участие на нацистките учени и инженери. Под въздействието на опияняващите възможности на авангардните технологии днес тя е доведена до абсурд, който води до неприемлив риск. Човечеството активно търси пътища да се избави от него. Всичко това прави темата изключително съвременна, а историята и поучителна.

Счетох за свой дълг да проуча достъпната ми информация и според възможностите си да пресъздам пред българския читател в подходяща форма главните събития, за които стана дума.

Книгата, която е пред вас, е изградена върху факти, почерпвани от различни източници, и върху мисли и разсъждения на автора. Там, където фактите липсваха или бяха недостатъчни, аз следвах логиката на събитията и мотивите на историческите личности, които са ги движили. Оформяха се образите им и аз си позволих да ги доизградя с моето виждане.

Някои моменти са разгледани по-подробно, други въпреки наличието на данни — по-фрагментарно. Това се диктува от виждането на автора.

Нишката на историческите събития не свършва с книгата. Тя се изнизва до наши дни. Продължавам да я следвам.

Бих се радвал, ако успея докрай да ви направя съпричастен на моите наблюдения върху личностите и събитията, свързани със създаването на най-страшното оръжие на нашето съвремие — ракетно-ядреното.

Късно през май 1984 г. самолет на «Пан Америкън» кацна на западногерманско летище. Един от пътниците — невисок старец с оплешивяла глава, кръгло лице и тесни, свити устни — бавно влачеше краката си по стъпалата на металната стълба. Гледаше напред втренчено, сякаш без да мисли, като хипнотизиран. По-нетърпеливите го избутваха встрани. В този момент той излизаше от вцепенението си и залиташе, почувствувал, че може да му се завие свят, протягаше ръка към хладния парапет.

Допреди малко го беше обхванала някаква вътрешна треска на очакването и той, долепил се до илюминатора, гледаше в тъмнината. Самолетът правеше последния завой преди кацане и пред очите му се мярнаха светлините на големия град. След близо четиридесет години това беше първото му докосване до Стария свят. Зад светлините на аерогарата се простираше нощната тъмнина, в която скоро той щеше да се потопи, неизвестен на никого.

Това беше Артур Рудолф.

Той не стъпваше, а пропадаше. И близостта на земята ставаше още по-осезаема. Потокът продължаваше да се излива по стълбата, без да му обръща внимание. Никой не усещаше тежкото дишане, не виждаше втренчения поглед на този човек, който наближаваше осемдесетте.