Тодор Андреев: Крахът на аферата „Фау“

Не, Рудолф не искаше да умре като Браун.

Когато преценяваше живота си, реши, че той може да има още значение само ако замине. Дали сам не лъжеше себе си?

Последната разработка, в която беше участвувал — ракетата «Пършинг–2» — беше тук, във ФРГ. И той пристигна след нея или кажи-речи заедно с нея. Някога оттук през Атлантика тръгнаха с Фау–2 и не за какво да е, а за да я усъвършенствуват. И я превърнаха в «Пършинг–2», която отново се завърна по тия места. Но тя е несравнима с Фау–2. Тя е супероръжие… Там, някъде в тъмнината, са неговите «пършинги». Кръгът се затваряше. Въпреки това той смътно си представяше какво го очаква тук, във ФРГ…

Лицето му беше станало бледо и по челото му искряха влажни капки пот. Сега той усещаше най-после, че съдбата му отново се променя. Хладният размисъл, който никога не беше го напускал през целия му живот, отново се завръщаше между трескавите слепоочия. Лицето му придобиваше обикновения безстрастен израз. Душевното му напрежение отслабваше. Приведените рамене се поизправиха. Той беше направил нещо за нацията и сега можеше спокойно да стъпи на нейна земя… Стисна устни и слезе…

Нацистът Рудолф — сменил кръщелното име Ото с Артур и обръщението хер с мистър. С каква тайна беше свързано миналото му, та неговото пристигане така възбуди журналистическия свят? Отново изплува зловещата загадка с историята на «оръжието на възмездието» — ракетите Фау–1 и Фау–2.

Сега, когато минаха повече от 40 години от Нюрнбергския процес, отново си задаваме въпроса, защо местата на тия хора в залата, които създадоха най-коварното оръжие на нацизма, бяха тогава празни?

Как стана така, че далечният прототип на най-съвременната американска ракета «Пършинг–2», която подлежи на унищожаване съгласно съветско-американския договор, е германската ракета Фау–2, а на крилатите «томахавки» — крилатата ракета Фау–1? Как стана така, че основите на американското ракетостроене поставиха те?!

Отговор на тези въпроси търсим в тази книга.

Кой би могъл да предположи, че едно разузнаване като британското ще се лута толкова дълго време — цели три години и половина, мисли доктор Джонс, загледан в цифрите 27. 3. 1943 от календара върху масивното му бюро от гладко полиран дъб, покрито с купчина аеро-фотоснимки и папки с надпис «Строго поверително».

Млечнобялата му риза с връзка на сиви райета, безупречно подхожда на пепелявото му сако. Очите му издават постоянна грижа. Той самият се чувствува отговорен за прекалената мудност и консерватизъм в работата на «Интелиджънс сървис». Като началник на отдела за научно-техническото разузнаване към министерството на авиацията той може да направи много повече.

Става и отива до прозореца. Сива пелена обгръща едва напъпилите дървета в разкошния парк на «Даунинг стрийт»… Поглежда към осакатения Уестминстърски дворец. Още през май 1941 г. едно пряко попадение на немска бомба разрушава Палатата на общините. От британския Парламент остава Палатата на лордовете и кулата на часовника «Биг Бен». Той не си спомня да е чувал скоро тържествения му звън и това още повече усилва усещането му за опасността, която заплашва Лондон. Напоследък не го напуска чувството, че противникът вероятно вече привършва разработването на тайното оръжие.

Доктор Джонс все по-често си задаваше въпроса, как е възможно английското разузнаване да не се добере до истината. И все по-често си спомня онези дни от детството, когато през лятната ваканция лягаше върху зелената трева в богатото на ливади имение на дядо си и гледаше странната игра на облаците. Там горе ту се появяваше глава на лъв, ту разперени крила на гигантска птица, после изникваше човек… Виденията, бързо появили се, се скриваха, дори валмата облаци изчезваха, а после набъбваха на друго място, преобразяваха се в други образи. И все такива, каквито на него му се искаше да види. Сякаш самите облаци долавяха по някакъв странен начин желанието му… Неволно той сравнява днешното си състояние и се пита какъв образ би искал сега да види като разузнавач, експерт, научен консултант на разузнавателните служби на Велика Британия в безразборно кълбящите се валма от слухове, сведения, показания… Търпение, още малко търпение, и той ще си пожелае образа или той сам ненадейно ще изникне пред него…

Всеки нов ден мъглата както сега навън става все по-гъста и никакъв образ не се долавя. Но той, професорът по балистика и астрономия от Абърдинския университет, съгласил се още през 1939 г. да стане една малка бръмка от онази толкова яка и толкова крехка броеница на глобалния шпионаж, е сигурен, че ще дочака деня, когато ще получи достоверното съобщение. И ще разгадае ребуса — разработват ли немците секретно оръжие и какво представлява то.