Тодор Андреев - Крахът на аферата „Фау“

Грохотът от реактивните двигатели беше утихнал и той усети лекото подухване на вятъра. Това го ободри.

Артур Рудолф не предвиждаше връщане назад. Годините на активен живот бяха изтекли. Старостта беше дошла. Може би затова предприе това последно пътуване, за да се успокои или да потули страха, да убие тревогата от наближаването на края.

Напоследък животът му се струваше бавно навлизане в една влажна пещера, някаква студенина проникваше през порите му чак до кръвта. Той искаше да избяга. А може би се надяваше да вземе още малко сили от въздуха, който беше дишал на младини.

До момента, когато работеше, избягваше да мисли за миналото. Но откакто се пенсионира, спомените все по-често го спохождаха. Изглежда и за него идваше времето на една меродавна за някои хора истина, според която да остарееш не значи нищо друго, освен да нямаш вече никакъв страх от миналото…

Средата на 30-те години, Кумерсдорф, тридесет километра южно от Берлин. Работата над първите ракети с инженер Валтер Ридел и Валтер Дорнбергер. Рудолф беше вече станал член на националсоциалистическата партия две години преди Хитлер да дойде на власт. Той се смяташе за съмишленик на фюрера, за негов сподвижник и искаше да даде всичко, на което е способен, с което го беше надарила природата, за да възтържествуват идеите на нацизма, за световното господство на немската нация.

Съдбата го срещна с Вернер фон Браун, с когото работиха толкова дълго време за славата на немското ракетно оръжие. През 1937 г. стана главен конструктор на двигатели в секретния център «Пенемюнде», разположен на остров Узедом. Сега островът е в територията на Източна Германия и той нямаше намерение да го посещава. Беше го виждал на снимка как изглежда. Там, откъдето изстрелваха първите ракети, бяха израсли курорти, хотели и санаториуми. Ще отиде ли на онова място в планините до Нордхаузен, където беше подземният завод? И там няма да отиде. По онова време беше млад, стегнат, спретнат — инженер, който ръководеше сложното и опасно производство.

По дяволите! Защо трябва да носи отговорност за това, че там са умирали хора? По време на война навсякъде умират хора. Та концлагерът «Дора» не беше негово дело. Той само ръководеше производството на най-секретното оръжие на Третия райх — на ракетите Фау–1 и Фау–2. И не беше скрил навремето, когато го питаха през 1947 американските власти, че е присъствувал на обесването на затворници в подземния завод. Е, разбира се, гледката не е била приятна — висят трупове на мостовия кран, а този кран му е така необходим за работа. Но това е дело на SS. Какво трябваше да прави той със саботьорите? Какво трябваше да прави един немец? Да доложи. И той пишеше, долагаше. Останалото е работа на SS…

Той отплува през Атлантика с групата на Вернер фон Браун, за да работи не за Америка, а за Германия. Смяташе, че това е най-правилното решение за всеки добър немец, особено нацист, който фигурираше в предварителните списъци на международния съд. И затова сред мотивите му нямаше и капка раболепие към отвъдокеанския победител и покровител. Въз всеки случай така беше в началото. Той просто искаше от сегашните обстоятелства да извлече възможност за реванш. И се стараеше. През 1954 г. получи американско гражданство. Помогна на американците и на англичаните да усвоят производството на Фау–2 и на нейна основа да се създадат собствени ракети.

Ами онези славни години на «лунната епопея», които му донесоха големите признания. Главният конструктор Браун го направи директор на програмата «Сатурн–5» — най-голямата ракета-носител, създадена дотогава в Америка. С нея до Луната излитаха всички кораби «Аполо». За тази работа беше удостоен с висшата награда на Националното управление по аеронавтика и изследване на космическото пространство (НАСА).

Та американската ракетна програма създадохме ние, немците. Но ние искахме да работим за Германия, да, за Германия!

Днес след вече четиридесет години, когато отново стъпваше на германска земя, той трябваше да си признае, че националните му амбиции, макар и добре пресметнати някога, в кулминацията на крайните изгоди играеха твърде нищожна роля. Неусетно бяха експлоатирали таланта, труда и чувствата му, за да го допуснат накрая в ложата на уважаван, но безучастен наблюдател. Обхващаше го тихо яростно ожесточение.

Как свърши Вернер фон Браун? След като му изрязаха раковата буца, умря в болницата във Вирджиния. Изпратиха го само най-близките. И това беше Браун, когото самите американци боготворяха, наричаха го «баща» на космическата им програма.