Джефри Арчър: Аферата Ван Гог

Виктория Уентуърт седеше сама на масата, около която Уелингтън бе вечерял със своите седемнайсет офицери в нощта преди битката при Ватерло.

В онази нощ от дясната страна на Железния херцог седял сър Хари Уентуърт, генералът, отбранявал на следващия ден левия му фланг, докато победеният Наполеон напускал бойното поле, за да се оттегли в изгнание. За благодарност генералът бил удостоен с титлата граф на Уентуърт, носена с гордост от семейството от 1815 година.

Всички тези мисли се гонеха в главата на Виктория, докато препрочиташе доклада на доктор Петреску. Когато затвори и последната страница, тя въздъхна с облекчение. Вече имаше решение на всичките й проблеми и то бе дошло буквално в последния момент.

Вратата на трапезарията се отвори безшумно и Андрюс, издигнал се от втори лакей до иконом и сервирал на три поколения Уентуърт, вдигна сръчно чинията от десерта на милейди.

— Благодаря — промълви Виктория. Изчака го да стигне вратата и едва тогава добави: — Готови ли сме за отнасянето на картината? — Не можа да се преодолее и да произнесе името на художника.

— Да, милейди — отговори Андрюс и се извърна с лице към господарката на дома. — Ще бъде изнесена, преди да слезете след закуска.

— А подготвихте ли всичко за посещението на доктор Петреску?

— Разбира се, милейди — потвърди отново Андрюс. — Очаква се доктор Петреску да пристигне в сряда около обяд. Вече предупредих готвачката да поднесе обяда в зимната градина.

— Благодаря ти, Андрюс.

Икономът се поклони леко и затвори тихо тежката дъбова врата след себе си.

До появата на доктор Петреску едно от най-ценните семейни съкровища щеше да пътува за Америка и въпреки че шедьовърът вече никога повече нямаше да бъде видян в Уентуърт Хол, за този факт щяха да знаят само хора от най-тесния семеен кръг.

Виктория сгъна салфетката и се изправи. Взе доклада на доктор Петреску и мина от трапезарията в облицованото с мрамор преддверие. Спря в подножието на витата стълба, за да се наслади още веднъж на портрета в цял ръст на лейди Катрин Уентуърт, дело на великия Гейнсбъро. Жената бе изобразена във великолепен тоалет от зелена тафта и комплект от диамантена огърлица и обеци. Виктория докосна ушите си и се усмихна при мисълта, че в днешно време хората биха се изумили от дръзката й екстравагантност да ги носи.

Насочи решителен поглед напред и пое бавно нагоре по мраморните стъпала към спалнята си на първия етаж. Нямаше сили да срещне погледите на окачените по стената портрети на своите прадеди, запечатани за поколенията от известни художници като Ромни, Лорънс, Рейнолдс, Лили и Нелър, защото съзнаваше, че малко или много ги е предала. Пристъпваше с ясното съзнание, че преди да си легне тази вечер, ще напише дълго отлаганото писмо до сестра си, за да я уведоми за взетото решение.

Арабела беше винаги толкова разумна и мъдра. Да беше се родила само с няколко минути по-рано, тя щеше да наследи имението и без съмнение щеше да го управлява много по-добре. Най-лошото бе, че когато научеше вестта, Арабела нямаше да се оплаче, нямаше да я укори, просто щеше да продължи да поддържа типичните за семейството достойнство и висок дух.

Виктория затвори врата на спалнята, прекоси стаята и остави доклада на доктор Петреску на писалището си. Освободи косата си от стегнатия кок и я остави да се спусне свободно по раменете, преди да свали дрехите си и да облече копринената нощница, оставена от прислужничката на ръба на леглото. Накрая обу меките пантофи. Не можеше да отлага повече и седна пред елегантното писалище. Взе писалката и въздъхна.

„10 септември 2001

Скъпа моя Арабела,

От много време отлагам написването на това писмо, тъй като ти си последният човек, който заслужава да научи такава тъжна новина.

Когато наследих имението след смъртта на скъпия папа, не след дълго си дадох ясна сметка колко сериозни дългове е натрупал. Боя се, че не само липсата на делови опит от моя страна, но и ангажиментите, и разходите около погребението допълнително утежниха финансовите проблеми.

Смятах, че вземането на нови заеми ще помогне, но това още повече влоши нещата. Дори започнах да се страхувам, че заради моята наивност ще се наложи да продам семейното имение. С удоволствие ти съобщавам, че все пак решение се намери.

В сряда имам среща с…“