Джефри Арчър - Ендшпил

Корнилиъс Барингтън се поколеба преди да направи следващия ход. Отново се взря съсредоточено в дъската. Партията продължаваше вече два, че и повече часа, и той беше сигурен, че само след седем хода ще обяви мат.

Подозираше, че и противникът му го знае. Вдигна очи и се усмихна на Франк Винсънт, който беше не само най-добрият му приятел, но като семеен адвокат се бе утвърдил през годините и като най-мъдрия му съветник. Двамата имаха много допирни точки: възрастта — и двамата бяха прехвърлили шейсетте; произхода — и двамата бяха синове на средно заможни родители, хора с професии; и двамата бяха завършили едно и също училище и университет. Тук обаче сходствата свършваха. По природа Корнилиъс си беше луда глава, предприемчив авантюрист, натрупал цяло състояние покрай рудниците в Южна Африка и Бразилия. По професия Франк беше адвокат — предпазлив, колеблив в решенията, вторачен в подробностите. Корнилиъс и Франк бяха различни и като външност. Корнилиъс беше висок и едър, с прилична на грива побеляла коса, за която сигурно му завиждаха мнозина мъже, два пъти по-млади от него. Франк беше слабичък, среден на ръст и почти напълно плешив, ако не броим полукръга бели кичури. Корнилиъс беше вдовец след четирийсет години щастлив семеен живот. Франк беше заклет ерген.

Сред нещата, крепили толкова дълго приятелството им, беше отколешната им любов към шахмата. В четвъртък вечер Франк идваше у Корнилиъс в имението „Върбите“ и двамата играеха по една партия — силите им бяха равностойни и те често завършваха с пат. Срещата неизменно започваше с лека вечеря, по време на която приятелите си сипваха само по чаша вино — взимаха присърце шахматната партия, а после, вече след нея, се връщаха в хола, за да се почерпят с по чаша коняк и да изпушат по пура. Днес обаче Корнилиъс смяташе на наруши установения ред.

— Моите поздравления! — възкликна Франк и вдигна очи от шахматната дъска. — Този път ми разказа играта. Почти сигурен съм, че няма как да се измъкна.

Усмихна се, събори черния цар върху дъската, стана и се ръкува с най-добрия си приятел.

— Дай да идем в хола, да пийнем едно коняче и да изпушим по пура — предложи Корнилиъс така, сякаш не са го правили никога досега.

— Благодаря — отвърна Франк, после двамата излязоха от кабинета и тръгнаха бавно към хола.

Докато минаваше край портрета на сина си Даниъл, Корнилиъс усети, че сърцето му се свива, както винаги през последните двайсет и три години. Ако единственият му син беше жив, той за нищо на света нямаше да продаде компанията.

Двамата мъже влязоха в просторния хол, където ги посрещна веселият огън, пукащ в камината — малко след като бе раздигнала съдовете от вечерята, икономката Полин бе дошла и го беше запалила. Тя също вярваше в добродетелите на строго установения ред, ала и нейният живот щеше да се преобърне с главата надолу.

— Можех да те притисна още преди няколко хода — подхвана Корнилиъс, — ако не ме беше изненадал и не ми беше взел коня. Трябваше да го предвидя — добави той и отиде при бюфета.

Върху сребърния поднос бяха сложени две големи чаши коняк и две пури „Монте Карло“. Корнилиъс взе ножчето за пури и го подаде на приятеля си, сетне драсна клечка кибрит, наведе се напред и загледа как Франк изпуска тютюневия дим, докато накрая се увери, че е запалил пурата. След това запали и своята пура и се отпусна на любимото си място край огъня.

Франк вдигна чашата.

— Игра добре, не може да ти се отрече, Корнилиъс — каза и се поклони лекичко, макар че домакинът пръв щеше да признае как в резултата през годините гостът все пак го води с мъничко.

Корнилиъс остави Франк да всмукне още няколко пъти от дима — защо още сега да му съсипва вечерта? Не бързаше за никъде. Така де, вече от няколко седмици се готвеше за този миг и не искаше да споделя с най-добрия си приятел тайната, докато всичко не си дойдеше по местата.

Известно време и двамата мълчаха, щастливи, че са заедно. Накрая Корнилиъс остави коняка на масичката отстрани и подхвана:

— Приятели сме, кажи-речи, от петдесет години, Франк. Не по-маловажно е, че като мой юридически съветник се показа и прозорлив адвокат. Всъщност след преждевременната кончина на Милисънт няма човек, на когото да разчитам повече, отколкото на теб.

Франк продължи да си пуши пурата, без да прекъсва своя приятел. От изражението на Корнилиъс бе разбрал, че комплиментът не е нищо повече от гамбит. Подозираше, че ще мине доста време, докато Корнилиъс разкрие следващия си ход.