Джефри Арчър - Ендшпил

— Когато преди трийсетина години създадох фирмата, тъкмо ти пое регистрацията и всички правни въпроси. Съмнявам се, че оттогава, та до ден-днешен съм подписал документ, който първо да не е минал през писалището ти, а това безспорно допринесе изключително много за успеха ми.

— Твърде великодушно от твоя страна — отбеляза Франк и отпи поредната глътка коняк, — но няма какво да си кривя душата, тъкмо благодарение на новаторското ти мислене и предприемачески дух фирмата крепнеше все повече през годините — дарове, с които боговете са благоволили да те удостоят, докато аз нямах друг избор, освен да си остана писарушка.

— Винаги си подценявал, Франк, приноса си за успеха на фирмата, аз обаче не се съмнявам в ролята, която си играл през годините.

— Хайде, изплюй камъчето! Накъде биеш? — подсмихна се Франк.

— Търпение, приятелю! — отвърна домакинът. — Остават ми още няколко хода и чак тогава ще разкрия капана, който съм заложил. — Облегна се и всмукна дълбоко от тютюневия дим. — Както знаеш, когато преди около четири години продадох фирмата, мислех за пръв път от доста време да понамаля темпото. Бях обещал на Мили да я заведа на дълго пътешествие из Индия и Далечния изток… — Той замълча. — Но не ни е било писано.

Франк кимна състрадателно.

— Покрай кончината й си спомних, че и аз съм смъртен и може би не ми остава много.

— Я не се занасяй, приятелю — спря го Франк. — Имаш още доста годинки пред себе си.

— Може би си прав — рече Корнилиъс, — въпреки че, колкото и да е странно, точно ти ме накара да се замисля не на шега за бъдещето.

— Аз ли? — възкликна Франк и го изгледа озадачено.

— Да, ти. Толкова ли не помниш как преди няколко седмици, докато седеше на същия фотьойл, ме посъветва, че е крайно време да напиша ново завещание?

— Да, помня — потвърди Франк, — но го направих само защото със сегашното завещание оставяш всичко на Мили.

— Знам, знам — каза Корнилиъс. — Въпреки това ме накара да се замисля. И досега ставам в шест сутринта и понеже вече нямам фирма, където да ходя на работа, доста часове мисля за свои си неща и умувам как да разпределя имуществото си. — Той пак си дръпна от пурата и продължи: — През последния месец си мисля за хората около мен: роднини, приятели, познати, служители, и за тяхното отношение, и покрай това взех да се питам дали ще проявяват същата преданост, внимание и вярност, ако бях не милионер, а грохнал старец без пукнат грош в джоба.

— Имам чувството, че съм в шах — засмя се Франк.

— Не, не, приятелю — успокои то Корнилиъс. — Нямаш причини за такива съмнения. В противен случай нямаше да си изплаквам душата пред теб.

— Не мислиш ли, че си донякъде несправедлив към най-близките си хора, да не говорим пък…

— Сигурно си прав, но не искам да оставям тези неща на случайността. Ето защо реших да разбера истината — няма да се задоволя с догадки. — Домакинът отново млъкна, за да всмукне от пурата, и продължи: — Прощавай, но ще ме изтърпиш, докато ти изложа плана си — дай да не се залъгваме, без твоето съдействие е невъзможно да го осъществя и да заложа капана. Но първо разреши да ти налея още малко коняк. — Корнилиъс се изправи, взе чашата на приятеля си и отиде при бюфета. — Та както ти казах — допълни той, след като подаде на Франк пълната чаша, — напоследък се питам как ли хората около мен ще се държат, ако нямах и пукнат грош, и стигнах до заключението, че съществува само един начин да разбера.

Франк отпи юнашка глътка от коняка и попита:

— Какво си намислил? Да инсценираш самоубийство ли?

— Е, няма да стигаме чак до такива крайности — успокои го Корнилиъс. — Но нещо от тоя десен, защото… — Той замълча отново. — Защото смятам да обявя, че съм се разорил.

Взря се през валмата пушек с надеждата да види как приятелят му е посрещнал тези думи. Ала както толкова често досега, лицето на възрастния адвокат си остана непроницаемо — не на последно място, защото знаеше, че макар и Корнилиъс да е направил дързък ход, партията предстои тепърва.

Премести колебливо една от пешките напред.

— И как възнамеряваш да го направиш? — попита Франк.

— Искам утре сутрин да пратиш писма на петимата души, които имат най-големи претенции към имуществото ми: на брат ми Хю, на жена му Елизабет, на сина им Тимоти, на сестра ми Маргарет и накрая на икономката Полин.

— И какво ще е съдържанието на писмата? — поинтересува се Франк, като се постара да прикрие изумлението си.

— Ще им обясниш, че заради неразумно вложение, което съм направил малко след смъртта на жена си, съм задлъжнял до гуша. И че, ако не ми помогнат, нищо чудно да се разоря.