Джефри Арчър - Ендшпил

— Нима ми казваш, че не ти е останало нищо?

— По-малко и от нищо, ако трябва да бъда точен — въздъхна Корнилиъс. — Щом ме изпъдят от „Върбите“, и аз не знам къде да отида — проплака той. Надявах се да не си се отказала от любезното предложение да дойда да живея при теб, което ми направи на погребението на Мили.

Маргарет се завъртя и брат й не успя да види изражението на лицето й.

— Точно сега не е удобно — отсече тя, без да дава повече обяснения. — Пък и Хю и Елизабет имат в къщата си много повече свободни стаи, отколкото аз — в моята.

— Вярно си е — съгласи се Корнилиъс и се прокашля. — Ами скромният заем, който ти дадох миналата година, Маргарет… Прощавай, че го правя на въпрос, но…

— Малкото пари, с които разполагам, са вложени много предпазливо и според борсовите посредници тъкмо сега не е време да продавам акции.

— Вече двайсет години всеки месец ти давам пари, все си заделила нещичко.

— Нищо не съм заделила — тросна се Маргарет. И разбери веднъж завинаги — това, че съм ти сестра, ме задължава да поддържам определен стандарт на живот, а сега, щом вече не мога да разчитам на парите, които ми превеждаше, трябва да съм още по-предпазлива с оскъдните доходи, които имам.

— Така си е, драга — подкрепи я Корнилиъс. — Но стига да ти е възможно, с каквато и сума да ми помогнеш, дори с малка…

— Трябва да тръгвам — погледна тя часовника си. — И бездруго заради теб вече закъснях за фризьора.

— Още една малка молба, драга, и после ще си тръгнеш — не мирясваше Корнилиъс. — Досега винаги си била любезна да ме хвърляш до града, ако ти е било на път…

— Откога ти повтарям, Корнилиъс, че трябва да си извадиш книжка. Ако го беше направил, нямаше да очакваш всички да са ти на разположение по двайсет и четири часа в денонощието. Ще помисля какво мога да направя — добави Маргарет, докато брат й отваряше вратата.

— Странно, изобщо не помня да си ми казвала такова нещо. Може пък паметта вече да ме подвежда — подметна Корнилиъс, докато вървеше след сестра си към автомобила. Усмихна се. — Нова количка, а? — попита невинно.

— Ами да — вкисна се съвсем Маргарет.

Брат й отвори вратата на колата. Стори му се, че сестра му е поруменяла. Подсмихна се отново, докато гледаше как тя се отдалечава. От минута на минута научаваше нови и нови неща за своите роднини.

Върна се бавно в къщата и пак отиде в кабинета. Затвори вратата, вдигна слушалка и набра номера в кантората на Франк.

— „Винсънт, Елуд и Хафън“ — каза делово секретарката.

— Господин Винсънт, ако обичате.

— Кой го търси?

— Корнилиъс Барингтън.

— Нека проверя дали е свободен, господин Барингтън.

„Браво на Франк“ — помисли той. Адвокатът очевидно беше убедил дори секретарката, че слуховете са верни, понеже досега тя неизменно бе отговаряла с: „Ще ви свържа веднага, уважаеми господине.“

— Добро утро, Корнилиъс — каза Франк. — Току-що разговарях по телефона с брат ти Хю. От сутринта ми е звънил цели два пъти.

— И какво иска? — попита Корнилиъс.

— Да съм му обяснял най-подробно всичко, а също да съм му кажел какви са непосредствените му задължения.

— Чудесно. И така, мога ли да се надявам в близко бъдеще да получа чек за сто хиляди лири стерлинги?

— Съмнявам се — отвърна адвокатът. — Доколкото разбрах от тона му, не се кани да ти връща парите, но ще ти съобщя, ако ми се обади пак.

— Разчитам на теб, Франк.

— Както чувам, се забавляваш на воля.

— И още как! — потвърди приятелят му. — Жалко само, че Мили не е с мен — да се позабавлява и тя.

— Знаеш не по-зле от мен какво щеше да ти каже.

— Не, не знам, но имам чувството, че ще ми обясниш.

— Щеше да ти каже, че си дърт негодник.

— И както винаги, щеше да е права — призна си през смях Корнилиъс. — Дочуване, Франк.

Тъкмо затвори и на вратата се почука.

— Влез — провикна се той, озадачен кой ли пък е сега.

Вратата се отвори и в кабинета влезе икономката — носеше поднос с чаша чай и чиния с резени маслен сладкиш. Както винаги, беше спретната и чиста, с пригладена коса, от която не стърчеше и косъмче — по нищо не личеше да е притеснена. Първата мисъл на Корнилиъс беше, че Полин явно още не е получила писмото на Франк.

— Днес сутринта да си получавала, Полин, писмо от адвоката ми? — попита я, след като тя остави подноса върху писалището.

— Да, получих, уважаеми господине — отвърна икономката, — ще продам възможно най-скоро колата, за да ви върна петстотинте лири стерлинги. — Полин замълча, сетне погледна Корнилиъс право в очите. — Но се питах, господине, дали…