Джефри Арчър: Аферата Ван Гог

Баща му работеше като трамваен кондуктор в Букурещ, но на никого не би хрумнало, че безукорно облеченият мъж със самоуверено излъчване, който напускаше жилищната сграда на Седемдесет и девета улица и влизаше в лимузината си отпред, има такъв произход. Само много внимателен поглед би забелязал малката диамантена точица в края на лявото ухо — каприз, който според него го отличаваше от твърде консервативната група на колегите му. Всички негови сътрудници пазеха мълчание по този въпрос. Сякаш имаха друг избор.

Фенстън се облегна на задната седалка на луксозната кола.

— В офиса — излая той на шофьора си, преди да натисне копчето, вградено в подлакътника на седалката. Опушеното сиво стъкло се плъзна нагоре с едва доловимо жужене и сложи край на излишните разговори между шофьор и работодател. Фенстън взе сутрешния брой на „Ню Йорк Таймс“, оставен на седалката до него, и разлисти страниците, за да провери дали не се е появило нещо интересно. По всичко личеше, че кметът Джулиани ще загуби в скандала, в който се беше забъркал, като настани любовницата си в луксозен апартамент в Грейси Маншън и остави съпругата си да прави каквито иска изявление. Този път нейно изказване беше намерило място на страниците на „Ню Йорк Таймс“. Фенстън беше приключил с финансовата информация, когато колата зави по Франклин Делано Рузвелт Драйв, и вече разгръщаше раздела с некролозите, когато шофьорът намали пред паркинга на Северната кула. Никой нямаше да отпечата некролога, който го интересуваше, точно днес. Можеше да го очаква най-рано утре. В интерес на истината американците твърде малко се интересуваха от нейната смърт.

— Имам среща на Уолстрийт в осем и половина — информира шофьора си Фенстън, докато човекът отваряше задната врата пред него. — Трябва да ме вземеш в осем и петнайсет.

Шофьорът кимна, но Фенстън вече се отдалечаваше към фоайето на офис сградата. Работещите тук и техните посетители разполагаха с деветдесет и девет асансьора, но Фенстън се отправи към онзи, чиято първа спирка беше ресторантът на сто и седмия етаж.

Когато минута по-късно напусна кабинката — веднъж беше сметнал, че близо една седмица от живота му ще премине в асансьори, — салонният управител на ресторанта се спусна да посрещне редовния си клиент и го придружи до масата в ъгъла, откъдето се разкриваше гледка към Статуята на свободата. Един-единствен път се случи още с пристигането си Фенстън да забележи, че масата му е заета. Тогава се обърна безмълвно и напусна ресторанта. От този ден нататък въпросната маса се пазеше винаги свободна сутрин, за всеки случай.

Фенстън не се изненада, че Карл Липман вече го очаква. През десетте години, в които беше работил за „Фенстън Файнанс“, Липман никога не беше закъснявал за среща. Фенстън често се питаше колко ли време по-рано пристигаше Карл, за да е сигурен, че шефът му няма да го изпревари. Погледна към лицето на този човек, доказал многократно, че няма помийна яма, която да не е готов да преплува заради своя шеф. На времето, когато никой не искаше да вземе на работа лишения от адвокатски права Липман, току-що излежал присъдата си за измама, единствен Фенстън се престраши и го нае при себе си.

— Сега, когато вече притежаваме Ван Гог — започна Фенстън, още преди да е седнал, — остава да обсъдим и друг проблем. Как да се освободим от Анна Петреску, без да събудим подозрения.

Липман се усмихна и разтвори оставената пред него папка.

Нищо не вървеше по план тази сутрин.

Андрюс беше предупредил готвачката, че ще занесе подноса със закуската на милейди веднага щом картината бъде изнесена. Готвачката беше получила пристъп на мигрена, ето защо задачата да приготви закуската на милейди беше прехвърлена на заместничката й, младо момиче, на което не можеше да се разчита. Специално оборудваният микробус закъсня с близо четирийсет минути и нахалният шофьор отказа да потегли с шедьовъра, преди да получи чаша кафе и сладкиш. Готвачката никога не би търпяла подобна наглост, но заместничката й се хвана на въдицата. Половин час по-късно Андрюс ги завари да си бъбрят спокойно до масата в кухнята.

Беше искрено благодарен, че милейди с нищо не даваше знак, че се е събудила, и когато най-сетне шофьорът потегли, икономът провери подноса, сгъна отново салфетката и понесе закуската към стаята на своята господарка.

Пред вратата го прехвърли в едната си ръка, за да може да почука с другата, и след около минута натисна дръжката. Щом забеляза жената, просната на пода в локва кръв, той възкликна тревожно, остави подноса и се спусна към тялото.