Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— Моля те! — прекъсва ме Люк и глътва таблетките си. — От твоята така наречена помощ ми е дошло до гуша! Единственото, което прави помощта ти за мен, е, че ми губи времето! Ясен ли съм?

Вторачвам се в него и лицето ми пламва. Сигурно е чел идеите ми от розовата папка. Сигурно е решил, че са пълен боклук.

— Ясно — кимвам накрая аз. — Ами… няма да си мръдна пръста повече.

— Ще ти бъда много благодарен! — С тези думи той се отправя към кабинета си и го чувам как отваря чекмеджетата на бюрото си.

Стоя си аз, а кръвта пулсира в главата ми. Чувам звука на пощенската кутия. Когато отивам в коридора, виждам, че на пода лежи пакет. Това е тънка чантичка за Люк, с размазана марка. Вдигам плика и се вторачвам с написаното с черен маркер. Не знам защо, обаче ми изглежда познато, само че не знам откъде.

— Имаш поща! — провиквам се аз.

Люк излиза от кабинета, понесъл купчина папки, и ги тръшва в куфарчето си. Поема пакета от ръцете ми, разкъсва го и вади отвътре компютърен диск, придружен от писмо.

— Аааа! — възкликва накрая и по лицето му се изписва задоволство, каквото не го бях зървала да демонстрира цяла седмица. — Отлично!

— От кого е?

— От сестра ти — отговаря той.

Все едно ме е ударил по слънчевия сплит.

От сестра ми ли? От Джес?! Погледът ми пада върху надписа върху пакета. Това ли е почеркът на Джес?

— Защо… — опитвам се да звуча спокойно аз, — защо Джес ти пише?

— Редактира ни новия сиди-ром — отговаря той и преглежда последните редове от листа. — Наистина е страхотна! По-добра е дори от нашите момчета във фирмата! Ще трябва някой ден да й пратя цветя!

Гласът му е нежен и внимателен, а очите му блестят. Докато го наблюдавам, усещам, че в гърлото ми отново се е образувала познатата буца.

Той смята, че Джес е страхотна, а аз съм пълен боклук, нали така?

— Значи Джес ти помага, така ли? — изричам с треперещ глас.

— Да, ако трябва да бъда честен, точно така е — помогна ни.

— Предполагам, че би предпочел в момента тук да е тя, а не аз, нали? Предпочиташ двете да си сменим местата, нали?

— Не се дръж като глупачка! — срязва ме Люк, сгъва писмото и го връща обратно в плика.

— Щом намираш Джес за толкова велика, тогава защо не отидеш да живееш при нея? — за свое огромно изумление се чувам да изричам. — Защо просто не отидеш, за да… за да си говорите за компютри цяла нощ?

— Беки, успокой се! — поглежда ме изумено Люк.

Обаче аз не мога да се успокоя. Не мога да се спра! И продължавам да се търкалям като валяк по нанадолнището.

— Много съм си спокойна даже! Бъди честен с мен, Люк! Щом предпочиташ някаква нещастна скръндза без абсолютно никакъв вкус за дрехи и без абсолютно никакво чувство за хумор пред мен… само кажи! Защо не вземеш да се ожениш за нея, щом е толкова страхотна, а?! Тя е истински извор на радост и наслада! Сигурна съм, че двамата ще си прекарвате чудесно…

— Беки! — прекъсва ме Люк с поглед, от който по гръбнака ми пропълзяват ледени тръпки. — Достатъчно каза вече!

Стисва уста и в стаята се възцарява хлад. Започва да сгъва плика от Джес. Аз не смея да помръдна и мускулче.

— Отлично знам, че с Джес не успяхте да се разберете — изрича накрая, като вдига поглед към мен. — Но трябва да знаеш едно — сестра ти е много добър човек! Тя е честна, трудолюбива и на нея спокойно може да се разчита! Посветила е часове наред от свободното си време, за да изработи това тук! — И почуква по диска. — Сама ни предложи да го направи, без да поиска нито някакво заплащане, нито дори благодарност! Бих казал, че тя е напълно безкористна и лоялна личност! — Прави няколко крачки към мен и ме пронизва с безмилостен поглед. — Смятам, че можеш да научиш много от твоята сестра!

Лицето ми пламва от огромния шок. Отварям уста, за да кажа нещо, ала оттам нищо не излиза.

— Трябва да тръгвам — казва накрая съпругът ми, като си поглежда часовника. — Само да си взема багажа.

И излиза с широки крачки от кухнята. Обаче аз стоя като закована — не съм в състояние да направя и четвърт стъпчица.

— Тръгвам — обявява Люк, като надниква през вратата на кухнята с куфара в ръце. — Не знам кога ще се върна.

— Люк… много съжалявам… — успявам най-сетне да се обадя аз, макар и с треперещ глас. — Много съжалявам, че те разочаровах толкова много! — Вдигам глава и се опитвам да се овладея. — Но ако наистина искаш да знаеш… и ти ме разочарова. Ти се промени. По време на медения ни месец беше съвсем различен човек — забавен, весел. Беше забавен, спокоен, мил и любезен…