Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— Но храната ви… — изписква изумено касиерката.

— Нямам нужда от нея.

Обръщам се и излизам зигзагообразно от магазина, все още стиснала здраво в ръка кредитната си карта. Когато стъпвам на тротоара, си поемам дълбоко дъх, все едно до този момент някой се е опитвал да ме души.

Всичко си идва на мястото. Трябва да отида при Джес и да се уча от нея.

Като при Йода.

Ще стана неин чирак и тя ще ме учи как да стана по-пестелива. Ще ме научи как да се превърна в добър човек — да стана такава, каквато ме иска Люк. И ще разбера как да спася брака си.

Тръгвам по улицата и с всяка следваща крачка увеличавам скоростта си, докато накрая започвам да подтичвам. Хората ме гледат изненадано, обаче на мен въобще не ми пука. Трябва да замина за Къмбрия. Още сега!

Спринтирам до вкъщи, после вземам по две стъпала наведнъж и по някое време си давам сметка, че дробовете ми ще експлодират и че изобщо няма да успея да стигна до най-горния етаж. Сядам и започвам да пуфтя като парен двигател. Когато дишането ми се нормализира, хващам асансьора и стигам до нашия апартамент. Влетявам вътре и хуквам към спалнята. Там измъквам изпод леглото един яркочервен куфар и започвам да хвърлям в него напосоки разни неща, както правят по филмите по телевизията. Тениска… някакво бельо… чифт тюркоазени сандали с висок ток и бляскави каишки… Така де, няма значение какво слагам, нали така? Просто трябва да замина там и да съградя мост между себе си и Джес.

Накрая заключвам куфара и го вдигам от леглото. Грабвам някакво сако, затътрузвам куфара на колелцата му и го паркирам на площадката пред асансьора. После се обръщам и заключвам два пъти вратата на апартамента. Оглеждам всичко за последен път, а после влизам в асансьора, изпълнена с непоколебима решимост. Новият ми живот започва. Тръгвам на път, за да науча най-важното…

Боже, забравих си закачалките.

Инстинктивно натискам бутона за спиране. Асансьорът, който тъкмо се канеше да тръгне надолу, тръсва леко и спира.

Ама не мога да тръгна без закачалките си! Както и без лак за коса!

Както и без гланца си за устни. Направо не мога да живея без тях!

Добре де, може би ще се наложи да преосмисля подхода „Няма значение какво вземаш на път“ още мъничко.

Излизам от асансьора, отключвам вратата на апартамента и се връщам в спалнята. Изваждам изпод леглото още един куфар, този път в яркозелено, и започвам и в него да хвърлям разни неща.

Сега, като се замисля, може би няма да е зле да си взема още малко овлажнител. И може би една от новите ми шапки, просто за всеки случай — ако някой тръгне да се жени. В този дух събирам още цял куп дрехи, както и кутия туристическа табла, в случай че във влака взема да се отегча (и срещна някой, който да ме научи как се играе).

И накрая си грабвам ангелската чанта. Когато хвърлям поглед на отражението си в огледалото, в главата ми прозвучава гласът на Люк:

„Надявам се, че чантата си струва, Беки!“

Заковавам се на място. В продължение на няколко секунди стоя така и усещам, че ми прилошава.

Почти ми се иска да я оставя.

Което би било абсурдно. Как мога да оставя най-ценното нещо, което притежавам?!

Мятам я на рамо и се втренчвам отново в огледалото, като се опитвам да си възвърна нетърпението и вълнението, което изпитах, когато я зърнах за първи път. Това е чанта „Ейнджъл“! Аз притежавам най-желания предмет на този свят! Хората се бият, за да имат такава чанта. И по целия свят се съставят списъци на чакащите.

Оправям дръжката на чантата върху рамото си. Не знам защо, обаче сега ми се струва доста по-тежка от преди. Което си е твърде странно. Една чанта не може просто ей така да стане по-тежка, нали?

Добре де! Защото сложих вътре зарядното устройство за мобилния си телефон. Ето защо е такава.

Окей. Стига толкова с тези мисли! Тръгвам. Вземам и чантата.

Слизам на приземния етаж и измъквам куфарите през вратите. По улицата се носи едно свободно такси и аз вдигам ръка. Натоварвам си куфарите. Сърцето ми тупти при мисълта за онова, което се каня да направя.

— Гара „Юстън“, ако обичате! — казвам на шофьора с дрезгав глас. — Възнамерявам да се сдобря с моята отдавна загубена сестра!

Шофьорът ме поглежда безразлично.

— На задния вход ли да те стоваря, сладурче?

Абе какви са тези таксиметрови шофьори?! Нали те се славят с драматичното си чувство! Не са ли учили такива неща в училището за таксиметрови шофьори?!

Като по чудо движението по улиците е относително леко и ние пристигаме на гара „Юстън“ само за десет минути. Докато влача куфарите си към касите, имам усещането, че живея в някакъв стар, черно-бял филм. Липсват ми само димът от комините на локомотивите, свирките на влаковете и подвикванията на носачите. Да не говорим пък, че би трябвало да съм облечена в изрязан по тялото костюм от туид и косата ми да е на вълни.