Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— Един билет до Къмбрия, ако обичате — изричам, изтръпнала от вълнение, и пъхвам под прозорчето банкнота от петдесет лири.

Точно тук е моментът някой мъж с квадратна челюст да ме забележи и да ми предложи един коктейл или да изтрие саждите от бузите ми. Вместо това обаче жена в оранжева униформа се взира в мен, сякаш съм идиот.

— Къмбрия ли? — пита тя. — И къде по-точно в Къмбрия?

Да бе, има право. Дали селото на Джес има гара?

И внезапно ме пронизва ярък спомен. Когато се запознахме с Джес, тя спомена нещо, че е пристигнала от…

— Северен Когънтуейт. Отиване и връщане, ако обичате. Макар че не съм много наясно кога точно ще се връщам — изричам и й се усмихвам лъчезарно. — Възнамерявам да се сдобря с моята отдавна загубена сестра и…

Жената ме прекъсва без ни най-малка проява на съчувствие.

— Това прави сто седемдесет и седем лири.

Какво? Толкова много?! Че за тази сума мога да стигна до Париж, при това със самолет!

— Ами… заповядайте! — казвам, като й подавам част от пачката, която ми остана от часовниците на „Тифани“.

— Девети перон. Влакът тръгва след пет минути.

— Добре. Благодаря.

Обръщам се и тръгвам бързо по пътеката към девети перон. Но когато огромният влак с емблемата на „Интерсити“ изниква пред погледа ми, уверената ми крачка бележи забележимо забавяне. Хората се блъскат от двете ми страни, помъкнали багажа си, насочвайки се към избраната от тях врата на вагоните.

Заковавам се на място. Сърцето ми трепери. Ръцете ми, стиснали дръжките на куфарите, се припотяват. Досега всичко ми се струваше като някаква игра. Но повече от ясно е, че не е. Вече не е игра. Става реалност. И направо не мога да повярвам, че наистина се каня да го направя.

Наистина ли ще се реша да пропътувам стотици километри, за да стигна до някакво непознато място и да се срещна със сестра, която ме мрази до дъното на душата си?

О, господи! Тук съм! Стигнах!

Пет часа по-късно аз наистина съм тук, в Къмбрия, в селото на Джес. Аз съм в северната част на страната!

Вървя си по главната улица на Скъли — и всичко е толкова живописно! Точно както го описа Гари — с каменните стени и всичко останало там. От двете ми страни се нижат стари каменни къщи с плочи на покривите. Отвъд тях се възправят стръмни назъбени хълмове, с тук-там стърчащи скали и овце, пощипващи си трева. А над всичко наоколо се извисява един-единствен огромен хълм, който на практика си е планина.

Докато минавам покрай една разкошна каменна къщичка, забелязвам повдигане на завеса — някой ме наблюдава. Предполагам, че малко се набивам на очи с тези мои ярки куфари — единият в червено, а другият в яркозелено. Токчетата ми потракват шумно по паважа, а и кутията ми за шапки потраква с всяка моя стъпка. Минавам покрай някаква пейка, на която седят две стари дами с щампирани рокли и плетени жилетки и ме наблюдават подозрително. Забелязвам как едната от тях сочи моите розови велурени обувки. Усмихвам им се приятелски и тъкмо се каня да кажа: „Взех си ги от «Барнис»“, когато двете едновременно се изправят и се оттеглят нанякъде. С всяка крачка обаче се обръщат и ме поглеждат през рамо. Правя още няколко стъпки напред, но накрая спирам задъхано.

Стръмничко е тук, не мислите ли? Не че в хълмовете има нещо лошо, в никакъв случай! Това въобще не е проблем за мен.

Но въпреки всичко нищо не ми пречи да спра за момент и да огледам добре красивата природа наоколо. А междувременно и да си поема дъх. Шофьорът на таксито предложи да ме откара до вратата на къщата, обаче аз му заявих, че предпочитам да извървя пеша последната част от пътя, за да се поуспокоя. Както и да дръпна няколко глътки от миниатюрното шишенце водка, което си купих във влака. Нещо започва да ми се вие свят, като си помисля, че отново ще се срещна с Джес, което си е направо смешно, защото разполагах с достатъчно часове във влака, за да се подготвя за този миг.

Накрая прибягнах дори до помощта на експертите! Стана, когато се отбих във вагон-ресторанта и си поръчах една „Блъди Мери“ — просто за да посъбера смелост. Та там имаше цяла трупа шекспирови актьори, отправили се на турне с „Хенри V“ които се наливаха с вино и пушеха. Завързахме разговор е тях и накрая стигнах дотам, че им разказах цялата си история и как сега съм се отправила на път да се опитам да се сдобря с Джес. А те, представете си, направо откачиха! Казаха, че всичко им звучало точно като в „Крал Лир“ , след което поръчаха по една „Блъди Мери“ за всички и настояха да ми помогнат с речта ми.