Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— Йода ли?! — ококорва очи Джес.

— Не, нямам предвид, че изглеждаш като Йода — побързвам да добавя. — Нищо подобно! Просто исках да кажа, че…

— Добре де, обаче аз въобще не желая да чувам какво искаш да кажеш, Беки! — прекъсва ме тя. — Не ме интересуваш нито ти, нито идиотската ти идея! Върви си! Веднага!

И трясва вратата под носа ми, а аз се втренчвам шокирано в нея. Джес ми затръшна вратата? На мен, нейната родна сестра?

— Ама аз пропътувах целия път от Лондон чак дотук! — провиквам се с надеждата, че ще ме чуе през вратата.

Никакъв отговор.

Не мога да се предам. А, не, в никакъв случай! Аз не се предавам лесно!

— Джес! — започвам да барабаня с юмруци по вратата. — Трябва да ме пуснеш! Моля те! Знам, че имахме някои недоразумения…

— Остави ме на мира! — Вратата се отваря рязко и Джес отново застава на прага. Но този път не изглежда просто враждебно настроена. Изглежда буквално вбесена. — Беки, нещата между нас не могат да се нарекат просто недоразумения! Ние сме напълно различни личности! И аз нямам никакво време, за да се занимавам с теб! Честно да ти кажа, ще ми се никога да не те бях срещала! И въобще нямам представа какво правиш тук!

— Но ти не разбираш! — побързвам да изрека, преди отново да ми е затръшнала вратата под носа. — Всичко се обърка. Двамата с Люк се скарахме. Аз… направих нещо много глупаво…

— Боже, каква изненада! — изрича саркастично Джес и скръства ръце пред гърди.

— Да, знам, че сама съм си виновна — продължавам, вече с треперещ глас. — Знам, че вината е изцяло моя. Но сега мисля, че бракът ни е в голяма опасност! В смъртоносна дори!

И докато изричам всичко това, усещам, че гадните сълзи отново напират да рукнат от очите ми. Примигвам бързо, опитвайки се да ги задържа.

— Джес… моля те, помогни ми! Ти си единственият човек, за когото се сещам. Ако успея да науча нещо от теб, Люк може и да ми прости. Той много те харесва! — Последното изричам със значително пристягане в гърлото, но се насилвам да я погледна в очите. — Той харесва теб повече, отколкото харесва мен!

Джес поклаща глава, но не мога да разбера дали е защото не ми вярва, или просто не й пука за мен.

— Кой е, Джес? — дочувам нечий глас зад нея и на вратата се появява друго момиче. Момичето има права и зализана коса с мишав оттенък, лицето му е цялото в лунички, на очите си носи очила, а в ръка държи няколко листа. — Да не би пак някой от „Свидетелите на Йехова“?

— Аз не съм от „Свидетелите на Йехова“! — възкликвам възмутено. — Аз съм сестрата на Джес!

— Сестрата на Джес ли?! — ахва момичето и се опулва изумено насреща ми. Усещам как погледът й веднага пробягва по дрехите ми, обувките ми и двата куфара.

— Разбирам какво имаш предвид — обръща се тя към Джес и снижава глас. — Наистина изглежда малко превзета!

Превзета ли?!

— Аз не съм превзета! — тросвам се аз. — И това няма нищо общо с вас. Джес…

— Беки, върви си вкъщи! — изрича с равен тон тя.

— Ама…

— Ти не разбираш ли от нормален език? Върви си вкъщи! — И вдига глава, сякаш напъжда досадно куче.

— Ама… аз съм ти роднина! — изричам с треперещ глас. — А роднините би трябвало да си помагат! Роднините би трябвало да се грижат един за друг! Джес, аз съм ти сестра !

— Е, обаче това не е по моя вина — изрича грубо тя. — Никога не съм искала да бъда твоя сестра. Довиждане, Беки!

И отново затръшва вратата под носа ми, но сега толкова силно, че подскачам на място. Вдигам ръка, за да почукам отново, но после я спускам обратно. Като че ли няма никакъв смисъл, нали?

В продължение на няколко минути си стоя там и се взирам като хипнотизирана в боядисаната в кафяво врата. После съвсем бавно се обръщам и започвам да тегля куфарите си надолу по улицата.

Значи съм изминала целия този път за нищо.

И сега какво да правя?

Мисълта да се прибера веднага вкъщи е направо непоносима. Всичките тези часове във влака. И къде да се прибера? В празния си апартамент.

В празния си апартамент, където съпругът ми го няма.

При мисълта за Люк усещам, че повече не съм в състояние да се владея. Сълзите рукват безпрепятствено по бузите ми и аз изхълцвам. После пак. Когато стигам до ъгъла, две жени, тикащи бебешки колички, ме поглеждат учудено. Обаче аз въобще не им обръщам внимание. Вече плача с пълен глас. Сигурно гримът ми се е размазал по цялото ми лице… обаче нямам свободна ръка, за да си измъкна носна кърпичка, затова ще трябва да подсмърчам… Трябва да спра някъде. Трябва да спра и да се взема в ръце.