Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— Разбира се! — Кели се втренчва в мен с неприкрито любопитство, след което отново изчезва зад вратата. Давам си сметка колко странно изглеждам в нейните очи.

— Няма ли да седнеш, скъпа? — пита Джим и ми предлага стол.

— О, да, благодаря! — изричам признателно аз.

Оставям си кутията за шапки и започвам да ровя в ангелската си чанта за чантичката с гримовете ми. Отварям огледалото и се поглеждам — о, боже! Никога през живота си не съм изглеждала по-зле! Носът ми е зачервен, очите ми са кървясали, очната ми линия е размазана и ме е превърнала в мечка панда, а на бузата ми незнайно как се е озовала вадичка от моя тюркоазен грим „24-часов блясък“.

Бързо изваждам една мокра кърпичка и изтривам цялото си лице, докато накрая не зървам лицето си чисто и порозовяло от търкането, взиращо се тъжно в мен от огледалото. Част от мен се чувства точно така. Защо изобщо трябва да си слагам някакъв грим?! Какъв е смисълът, когато с брака ми е свършено?!

— Ето, заповядайте! — На щанда пред мен се появява вдигаща пара чаша чай и аз вдигам очи и зървам как Кели буквално ме изпива с поглед.

— Много ти благодаря! — изричам с все още не особено стабилен глас. — Много си мила!

— Няма проблеми! — кимва Кели, а аз отпивам първата глътка от вкусната течност. Господи, чаша хубав чай наистина е в състояние да оправи всичко!

— Това да не би да е… — Вдигам поглед и зървам Кели да зяпа чантата ми, а очите й са станали на палачинки. — Това да не би да е… истинска чанта „Ейнджъл“?!

Нещо ме пробожда в сърцето, но успявам да го прикрия с лека усмивка.

— Да. Това е истинска чанта „Ейнджъл“.

— Тате, ама тя има истинска ангелска чанта! — възкликва Кели, като се обръща към Джим, който точно в този момент разтоварва пакети захар от един кашон. — Нали ти ги показвах веднъж в списание „Тламър“ , спомняш ли си?! — очите й светят от радостна възбуда. — Всички филмови звезди имат такива чанти! В „Хародс“ вече са ги свършили! А ти откъде си взе твоята?

— В… Милано — отговарям след кратка пауза.

— В Милано ли?! — ахва момичето. — Ама че гот! — Погледът й вече обгръща моята чантичка за гримове. — А това да не би да е гланц за устни „Стила“?!

— Ами… да.

— Емили Мастърс има гланц „Стила“! — изрича мечтателно тя. — Тя се мисли за голяма работа.

Поглеждам към блесналите очи на момичето и към порозовелите му бузи и внезапно ме пронизва остра болка — така ми се иска отново да съм на тринадесет! Да ходя по магазините в събота и да харча парите от закуски, които съм си събирала. И без никакви особени грижи, освен домашното по биология и притеснението дали Джеймс Фулъртън ме харесва.

— Знаеш ли… вземи това! — изричам импулсивно, бръквам в чантичката си за гримове и изваждам оттам чисто нов гланц за устни „Стила“ с аромат на грейпфрут. — И без това надали някога щях да го ползвам.

— Сериозно?! — блясват още повече очите на Кели. — Сигурна ли си?

— Ако искаш, можеш да вземеш и този кремообразен руж — казвам и й поднасям кутийката. — Аз и без това нямам нужда от руж.

— Олеле!

— Чакайте малко вие двете! — достига до нас гласът на Джим от другия край на магазина. — Кели, не можеш да вземаш грима на дамата! — Поклаща глава с укор и добавя: — Върни й ги, скъпа!

— Ама тя сама ми ги предложи, татко! — оправдава се момичето и цялото се изчервява. — Аз нито съм я молила, нито нищо!

— Аз съм напълно сериозна, Джим! Нека ги вземе Кели! И без това никога няма да ги ползвам — добавям с треперлив смях. — Пък и, честно да ви призная, купих ги само защото даваха безплатен парфюм, ако похарчиш в магазина осемдесет лири.

Досадните сълзи отново избликват в очите ми. Господи, Джес е напълно права! Аз съм пълен провал!

— Добре ли си? — обръща се разтревожено към мен Кели. — Ако искаш, вземи си ги обратно…

— А, не, добре съм си — насилвам се да се усмихна аз. — Просто си спомних за… за нещо друго.

Попивам очи с кърпичката си, изправям се на крака и се отправям към рафта с подаръците и сувенирите. Така и така съм тук, нищо не ми пречи да си купя някой и друг спомен. Вземам една поставка за лули, която татко много ще хареса, а за мама избирам един ръчно изрисуван дървен поднос. Тъкмо разглеждам един стъклен макет на езерото Уиндърмиър и се чудя дали да не го купя за Джанис, когато пред витрината на магазина забелязвам две жени. Докато ги наблюдавам, към тях се присъединява и трета.

— За какво чакат тези жени отвън? — обръщам се изумено към Джим.