Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— Никакви гости след единадесет вечерта… никакви събирания на повече от трима души в стаята… никакви разтворители или аерозолни препарати… плащането е предварително, приемат се в брой или чек, хиляди благодарности! — С тези заключителни думи тя застава пред входната врата на къщата си, пред която току-що сме стигнали.

— Оттук нали ще се оправиш, Беки? — пита Джим, като оставя куфарите ми.

— Да, разбира се! Много ти благодаря! — изричам с такова дълбоко чувство на признателност, че ми идва буквално да го разцелувам. Но не мисля, че на подобен жест ще бъде погледнато с добро око от жителите на селото, затова просто се обръщам и го проследявам как се отдалечава по моравата.

— Хиляди благодарности! — повтаря многозначително Еди.

— О, извинявай! — стряскам се аз, едва сега схващайки, че тя чака да й платя. — Разбира се!

Бръквам в чантата си, за да си извадя портмонето, и без да искам, напипвам мобилния си телефон. Просто по навик го изваждам и се втренчвам в дисплея. Все така никакъв сигнал.

— Можеш да използваш монетния автомат в коридора, ако искаш да се обадиш на някого — обажда се Еди. — И да си затвориш, ако искаш уединение.

Има ли някой, на когото искам да се обадя?

Прерязва ме болка, когато си помисля, че Люк е вече в Кипър и все така ми е бесен. Мама и татко се наслаждават на терапията си и на морския круиз. Сузи пък се изтяга на някаква живописна морава с Лулу и всички деца, пакетирани с памперси.

— Не, но все пак благодаря — изричам, като се опитвам да се усмихна. — Нямам на кого да се обадя. Ако трябва да бъда честна… надали някой ще забележи, че ме няма.

5 юни 2003 г. 16:54 ч.

За Беки

От Сузи

Беки, извинявай, липсваш ми! Защо не вдигаш телефона? На пикника прекарах ужасно. Нажилиха ни оси. Пристигам Лондон, за да те видя. Обади ми се!

6 юни 2003 г. 11:02 ч.

За Беки

От Сузи

Беки, къде си??????????

Не спах много добре.

Ако трябва да бъда честна, не съм особено убедена, че изобщо успях да мигна през тази нощ. Като че ли през цялото време се взирах в гредореда на тавана в красивата стая на Еди, а мисълта ми се въртеше в порочен кръг.

Освен дето сигурно все пак съм успяла да задрямам по някое време, защото, когато на сутринта идвам на себе си, в главата ми все още стои ужасът от някакъв сън, в който се бях превърнала в Алиша Дългокраката кучка. Бях облечена в розово костюмче и се смеех с някакъв идиотски кикот, а Джес ме гледаше бледа и съкрушена. Всъщност сега, като се замисля, май в съня ми Джес приличаше на мен.

Само при мисълта за това ми става лошо. Трябва да направя нещо по този въпрос!

Не съм гладна, обаче Еди е приготвила пълна английска закуска и въобще не изглежда впечатлена, когато й съобщавам, че обикновено закусвам само една препечена филийка. Затова преглъщам по няколко парченца от бекона с яйцата, после се правя, че се нагълтвам с черния пудинг и накрая си изпивам кафето, след което ставам, за да намеря Джес.

Тръгвам нагоре по хълма към къщата й, а сутрешното слънце пронизва очите ми и хладният вятър развява косата ми. Като го гледам, перфектен ден за помирение. За ново начало и чисти сметки.

Приближавам се към централния вход на къщата й, натискам звънеца и зачаквам с разтуптяно сърце.

Никакъв отговор.

Добре де, ама на мен вече ми писна хората да ги няма, когато съм готова за емоционално помирение с тях! Присвивам очи и поглеждам към прозорците на горния етаж, питайки се къде ли се крие тя. Защо да не взема да хвърля малко камъни по стъклата?

Да де, ама ако взема да ги счупя? Тогава вече наистина ще ме намрази!

Натискам звънеца още няколко пъти, после тръгвам обратно по пътеката. Ще взема да я почакам. Не че имам да правя кой знае какво. Сядам на каменния зид и се настанявам удобно. Това вече е друго. Ще я изчакам, а когато тя се върне, ще скоча и веднага ще й изнеса реч за това колко съжалявам.

Зидът обаче се оказва не чак толкова удобен, за колкото го взех първоначално, затова ми се налага да се понаместя още няколко пъти, за да си намеря най-удобната поза. Поглеждам си часовника, проверявам дали все още работи, а после се зазяпвам по ставата дама, която разхожда кученцето си по отсрещния тротоар.

После пак поглеждам часовника си. Изминали са пет минути.

Господи, голяма скука!

Как, за бога, се справят преследвачите? Не им ли писва да седят и да чакат плячката си?

Ставам, за да се разтъпча, и тръгвам обратно към входа на Джес. Натискам отново звънеца, просто за всеки случай, а после отново се връщам към зида отпред. Точно в този момент зървам един полицай, който се приближава към мен. Какво прави този полицай тук, на улицата? Бях останала с убеждението, че всичките са измрели или от бумащина, или от досадата да се носят с надути сирени по градските улици.