Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— За това — кимва той, поглежда си часовника, след което слага на витрината табела, на която пише: „Днес хлябът е на половин цена.“

И жените автоматично се струпват в магазина.

— Ще взема два от ръчните, моля — казва едната с металносива коса и бежов шлифер. — Имаш ли някакви кроасани на половин цена?

— Днес, не — отговаря той. — Всички са на официалната им цена.

— О! — Жената се замисля, но само за един кратък миг, след което заявява: — Не, благодаря.

— За мен три големи пълнозърнести, ако обичаш — приглася следващата жена със зелена забрадка на главата. — И коя е тази жена? — сочи ме с показалец. — Видяхме я да реве на моравата. Да не би да е някаква туристка?

— Такива като нея непрекъснато се губят — отбелязва първата дама. — В кой хотел си отседнала, скъпа? Абе, тя говори ли английски? Спеке енглезе !

— Прилича ми на датчанка — отсича компетентно третата. — Кой от вас говори датски?

— Няма нужда, англичанка съм — обаждам се най-сетне аз. — И не съм се загубила. Бях разстроена, защото… — Тук преглъщам. — Защото бракът ми е в огромна беда. И дойдох тук, за да моля сестра си за помощ, обаче тя ме изгони и ми затръшна вратата под носа.

— Сестра ти ли?! — изненадва се жената със забрадката и ме оглежда подозрително. — И коя е сестра ти?

— Живее във вашето село — отвръщам и отпивам от чая си. — Казва се Джесика Бъртрам.

Настъпва гробовна тишина. Жените изглеждат така, сякаш току-що съм ги ударила с чук по главите. Оглеждам се и забелязвам как Джим зад щанда е зяпнал от изумление.

— Ти си сестрата на Джес?! — изрича накрая той.

— Ами… да. Всъщност, полусестра.

Оглеждам смълчалия се магазин — обаче никой не помръдва. Всички продължават да ме зяпат, сякаш съм извънземна.

— Да, знам, че малко се различаваме по външен вид… — започвам.

— Тя каза, че ти си луда — обажда се с болезнена откровеност Кели.

— Кели! — срязва я баща й.

— Какво?! — оглеждам ги един по един аз. — Какво е казала за мен?!

— А, нищо! — отвръща Джим, като хвърля предупредителен поглед на дъщеря си.

— Всички знаехме, че тя ще се запознае с отдавна загубената си сестра — продължава Кели, без да му обръща внимание. — А когато се върна, каза, че си луда. Много съжалявам, татко, но такава е истината. И точка.

Усещам как бузите ми пламват.

Накрая събирам сили и казвам:

— Аз не съм луда! Напълно нормална съм си. Просто съм… малко по-различна от Джес. Двете с нея харесваме различни неща. Тя обича скали и камъни. Аз обичам… магазините.

Всички в магазина започват да ме оглеждат любопитно.

— Значи ти не се интересуваш от скали, така ли? — пита жената със зелената забрадка.

— Ни най-малко — кимвам аз. — И ако трябва да бъда честна, точно това се превърна в един от проблемите между нас.

— Какво стана? — ококорва се жадно Кели.

— Ами… Казах на Джес, че никога през живота си не съм чувала за по-досадно хоби от скалите, и после допълних, че то й приляга.

Всички ахват в един глас.

— С Джес човек трябва да внимава, когато говори за скали, особено да внимава да не каже нещо лошо — отбелязва жената с бежовия шлифер. — Тя си ги обича тези нейни камъни.

— Джес е добро момиче — приглася сивокосата дама, като ме поглежда неодобрително. — Стабилно момиче. Винаги може да се разчита на нея. И от нея би станало прекрасна сестра!

— Да, никой не може да си мечтае за по-добра — съгласява се жената със зелената забрадка.

Чувствам се уязвима пред неодобрителните им погледи.

— Ама аз нямам никаква вина! Искам да се помирим! Обаче тя не желае да бъде моя сестра! Просто не мога да разбера как се обърка всичко! Толкова много си мечтаех, че ще станем приятелки! Организирах един прекрасен уикенд в нейна чест, обаче на нея не й хареса абсолютно нищичко! И непрекъснато ме гледаше и ми говореше укорително. Накрая се скарахме жестоко… и аз й ги наговорих едни…

— Какво й каза? — пита Кели с все така жаден поглед.

— Ами… — потривам притеснено нос и продължавам: — Казах й, че е нещастница. Казах й, че е много досадна…

Ново колективно ахване. Кели изглежда искрено ужасена и вдига ръка, като че ли иска да ме накара да млъкна. Обаче аз не искам да мълча. Това е като катарзис. Сега, когато започнах, искам да си призная всичко.

— Казах й също така, че е най-стиснатият човек, когото познавам — продължавам, стимулирана от ужасените им физиономии. — Без никакъв вкус за облеклото и сигурно са й направили операция за премахване чувството за хумор…