Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

Вляво забелязвам моравата в центъра на селото, а точно в средата й зървам дървена пейка. Насочвам се натам. Оставям куфара си и се отпускам на пейката и вече спокойно започвам да си рева.

Ето ме сега тук, на стотици километри от дома, съвсем сама, и никой не иска да има нищо общо с мен. И всичко е само по моя вина. Аз провалих абсолютно всичко.

И Люк никога повече няма да ме обикне!

Раменете ми се тресат и вече едва си поемам дъх, когато в мъглата пред очите си зървам нечий мъжки силует.

— Успокой се, мила! Какво става? Защо плачеш?

Вдигам глава и успявам да различа мъж на средна възраст с работни панталони и зелен пуловер, който ме наблюдава — с отчасти неодобрителна, отчасти загрижена физиономия.

— Да не би да е дошъл краят на света? — пита грубо той. — Тук има възрастни хора, които се опитват да се насладят на следобедния си сън! — И обхваща с жест къщите около моравата. — А ти вдигаш прекалено много шум, че чак подплаши и овцете!

Посочва към хълмовете, където, за моя огромна изненада, зървам две овце, вдигнали глави, да ме наблюдават учудено.

— Много се извинявам, че ви нарушавам спокойствието — преглъщам аз. — Но точно в този момент нещата около мен не са никак приятни.

— Разпра с приятелчето, а? — изтъква той, сякаш това е най-очевидният извод.

— Нищо подобно. Всъщност, аз съм омъжена. Обаче бракът ми е в огромна беда. Всъщност, мисля си, че може би с него е свършено. И дойдох чак дотук, за да видя сестра си, обаче тя отказва дори да говори с мен… — Усещам как гадните сълзи отново напират. — А мама и татко са на пътешествие с оздравителна цел и съпругът ми замина за Кипър при Нейтън Темпъл, а най-добрата ми приятелка харесва друга повече от мен и аз си нямам никого, с когото да си поговоря! На всичко отгоре нямам представа къде да отида! В най-буквалния смисъл на думата! Не знам накъде да тръгна, след като стана от тази пейка…

Изхълцвам силно, изваждам си една кърпичка и си подсушавам очите. После отново вдигам глава.

Човекът ме наблюдава с широко отворени очи.

— Знаеш ли какво, мила — изрича с вече далеч по-мил тон, — какво ще кажеш за една чаша топъл, хубав чай?

— Бих казала, че ми звучи прекрасно! — смотолевям аз. — Много ви благодаря за предложението!

Мъжът се насочва напряко през моравата, понесъл и двата ми куфара, като че вътре няма нищо, а аз преплитам след него крака само с кутията си за шапки.

— Между другото, аз съм Джим — подвиква ми той през рамо.

— А аз съм Беки — представям се и аз и си издухвам носа. — Много мило от твоя страна да ми помогнеш в такъв момент! Докато бях в Лондон, и аз се канех да пийна чай, обаче се оказа, че млякото ми свършило… Всъщност… май долу-горе по тази причина се озовах тук.

— Това си е доста път за чаша чай — отбелязва насмешливо той.

„А това беше едва тази сутрин! — ми минава през ум. — Струва ми се, че оттогава са изминали милион години!“

— Тук няма никаква опасност да ни свърши млякото — добавя той и влиза в една къща, над чийто праг се вижда табела „Селски магазин Скъли“. При влизането ни иззвънява звънче, а някъде отзад чувам лаенето на куче.

— О! — оглеждам се по-весело аз. — Ама това е магазин!

— Това е единственият магазин тук! — поправя ме той. Оставя куфарите ми на пода и леко ме дръпва от прага, при което звънчето спира да звъни. — Семейството ми го държи вече петдесет и пет години!

— Аууу, страхотно! — изтъквам и оглеждам уютното магазинче. Виждат се рафтове с пресен хляб, рафтове с консерви и разни пакети, подредени в изряден ред, старомодни буркани със сладко и цяла колекция от пощенски картички и сувенири. — Ама това е прекрасно! Да не би вие да сте… господин Скъли?

Джим ме поглежда учудено.

— Скъли е името на селото, в което живеем, скъпа — казва накрая.

— Да бе, вярно! — изчервявам се аз. — Колко глупаво от моя страна!

— Всъщност, фамилията ми е Смит. И вече съм напълно убеден, че ти имаш жизненоважна необходимост от чаша чай. Кели? — повишава глас той.

След няколко секунди през прага на вратата отзад надниква едно момиче. Тя е на около тринадесет години, слабичка, с приятна коса, вдигната на конска опашка, и прецизно гримирани очи, а в ръцете си държи списание „Дийт“.

— Тъкмо оправях магазина, татко, честна дума! — изрича бързо тя. — Само отскочих до горния етаж за едно списание.

— Няма нищо, скъпа. Просто искам да те помоля да приготвиш една хубава чаша чай за тази дама тук. Тя е преживяла доста… неприятности в последно време.