Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

Не съм много сигурна обаче, че ще направя абсолютно всичко, което те ми препоръчаха. Като например съмнявам се, че ще започна да си скубя косите или пък ще се нанижа на фалшива кама. Но иначе останалите им идеи са изключително полезни. Като например — никога не се опитвай да изместиш от сцената своя колега, което означава никога да не заставаш така, че да го принудиш да обърне гръб на публиката. Всички бяха единодушни, че това е най-лошото, което мога да сторя на сестра си, и ако го направя, шансовете ми за сдобряване с нея ще се сведат на практика до нулата — нещо, за което надали ще имам причини да я виня. Аз изтъкнах очевидното, че публика надали ще има, обаче те отбелязаха, че в подобни случаи тълпите са задължителни.

Вятърът развява косата ми, а устните ми се напукват от силния северен вятър, затова изваждам балсама си за устни и ги намазвам. После бръквам отново в чантата си и за хиляден път вадя мобилния си телефон, за да проверя дали Люк случайно не ме е търсил, а аз някак си да не съм го чула. Обаче не установявам никакъв сигнал. Сигурно тук се намираме извън обхвата на сателитните комуникации. Вторачвам се за няколко секунди в пустия дисплей на телефона, а сърцето ми бие с напразна, глупава надежда. Защото, щом няма сигнал, каква е гаранцията, че той не се е опитал да се свърже с мен?! Може би точно в тази минута набира номера ми и се ядосва, че не се свързва с мен…

Ала дълбоко в мен нещо ми подсказва, че всичко това е илюзия. Изминаха цели шест часа, откакто той замина. Ако е искал да ми се обади, досега все щеше да го направи.

Отново усещам в себе си познатата празнота. Чувам резкия глас на Люк. Спомням си начина, по който ме изгледа, преди да си тръгне — напълно разочарован, като човек, на когото вече му е писнало. И чувам всички онези неща, които ми каза. Всичко, което си казахме през този ден, отеква в главата ми като погребален звън и опъва нервите ми до скъсване.

За мой невероятен ужас в очите ми избиват сълзи. Разярено започвам да примигвам, за да ги върна назад. Не възнамерявам да плача! Накрая всичко ще се нареди! Аз ще се поправя, ще се превърна в нов човек и Люк изобщо няма да ме познае!

Грабвам решително дръжките на куфарите и започвам да ги тегля нагоре по хълма. Накрая стигам до ъгъла на Хил Райз. Спирам и оглеждам дългата редица каменни къщи, които се простират пред мен. По гръбнака ми пълзят неспокойни тръпки. Това е тя! Това е улицата на Джес! Тя живее в една от тези къщи тук!

Бръквам в джоба си, за да проверя кой точно беше номерът на къщата й, когато от един прозорец няколко къщи по-нататък забелязвам движение. Вдигам очи — и ето я! Това е Джес! Стои на прозореца и ме зяпа ококорено.

Въпреки всичко, случило се между нас, при вида на познатото й лице ме залива топлина. Та това е сестра ми, в края на краищата! Хуквам нагоре по улицата, куфарите ми потракват след мен, а кутията ми за шапки подскача нагоре-надолу. Стигам до вратата, останала без дъх, и тъкмо се каня да почукам с чукалото, когато вратата се отваря. Пред мен стои Джес, облечена в бледокафяви груби панталони и риза, и ме зяпа ужасено.

— Беки… какво, по дяволите, правиш тук?

— Джес, искам да се уча от теб! — изричам с треперещ глас и вдигам умолително ръце, точно както ме учиха шекспировите актьори. — Дойдох, за да ти стана чирак!

— Какво?! — отстъпва ужасена тя. — Беки, да не би да си пияна?

— Не! Искам да кажа, да. Е, няколко коктейла „Блъди Мери“, но иначе не съм пияна, честна дума! Джес, искам да стана добър човек. — Думите се леят от устата ми и се надпреварват една през друга. — Искам да се уча от теб! И да те опозная! Знам, че съм правила доста грешки в живота си… но държа да си взема поука от тях! Джес, искам да стана като теб!

Настъпва злокобна тишина. Джес ме наблюдава през присвити очи.

— Искаш да станеш като мен, така ли? — изрича накрая. — Доколкото знам, за теб аз съм „нещастна стисната крава“, Беки!

Мамка му! Някак си хранех надежда, че е забравила за този разговор.

— Мммм… искрено съжалявам за казаното! — смотолевям притеснено. — Не го мислех, честна дума!

Джес обаче не изглежда особено убедена. Бързо се връщам към обясненията, които ми дадоха във влака. И се сещам. Протягам ръка към нейната и прошепвам:

— Времето вече е излекувало всички рани, които сме си нанесли!

— Не, не е! — отдръпва ръка тя като попарена. — И пристигането ти чак тук е проява на върховна наглост!

— Но аз те моля да ми помогнеш като сестра на сестра! — изричам отчаяно. — Искам да се уча от теб! Ти си като Йода, а аз съм…