Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

Не знам защо, обаче ме полазват тръпки, когато забелязвам, че той гледа право към мен. Ама аз не съм сторила нищо нередно, нали така?! Искам да кажа, нали чакането на някого да се върне още не е обявено за незаконно?!

Добре де, може и да е. Обаче аз го правя само от пет минути. Невъзможно е това да се брои. Пък и той откъде знае, че чакам някого? Може пък просто да си седя тук ей така, за удоволствие.

— Добре ли сте? — пита ме той, когато се приближава.

— Да, чудесно, благодаря!

Пауза. Той ме наблюдава в очакване.

— Има ли някакъв проблем? — изричам с най-учтив глас аз.

— Бихте ли се преместили оттук, госпожице? Тук не е обществена пейка!

В гърдите ми се надига негодувание.

— И защо да се местя? Какво не й е наред на тази страна, ако смея да попитам? Всеки, който не се вмества в определените рамки, бива подлаган на преследване и тормоз! Защо да не мога да си седя кротко на този зид, без някой да ме тормози?!

— Това е моят зид — посочва той към входната врата. — И това е моята къща!

— А, ясно — изчервявам се до корените на косата си аз. — Аз просто… щях… благодаря! Много хубав зид наистина!

Я по-добре да забравя за този план за изчакване! Ще се върна по-късно.

Поемам надолу по хълма и стигам до централната морава на селото и без да си давам сметка какво правя, завивам към магазина. Когато влизам, заварвам Кели да чете един брой на „Елле“ , а Джим да подрежда ябълки.

— Ходих да видя Джес — изричам мрачно, — обаче нея я нямаше. Ще трябва да я изчакам да се върне.

— Да ти прочета ли хороскопа? — пита Кели. — Да видим дали там не пише нещо за отношенията между сестрите.

— Млада госпожице — обажда се с укор в гласа Джим, — по това време би трябвало да преговаряш за изпитите! Защото, ако не учиш, по-добре върви да сервираш в чайната!

— А, не! — изрича бързо Кели. — Преговарям! — обръща се към мен с отегчена физиономия, пъхва списанието под щанда и вади учебник със заглавие „Елементарна алгебра“ .

Господи, алгебра! Буквално бях забравила, че съществува подобно нещо. Може би всъщност е доста добре, дето вече не съм на тринадесет.

Изпитвам бясна нужда от нещо сладко, затова се насочвам към рафта със сладките неща и грабвам няколко дребни шоколадчета, както и кутийки с „Ориндж клъб“. После се насочвам към канцеларските принадлежности. Трябва да ви кажа, че обожавам канцеларските принадлежности, защото никога не са излишни. Избирам си пакетче химикалки с формата на овце, които винаги могат да ми потрябват. Нищо не ми пречи да прибавя към тях и папки и кламери със същата форма.

— Всичко наред ли е там? — пита Джим, забелязал пълните ми със стоки ръце.

— Да, благодаря!

Отнасям съкровищата си към касата, където Кели веднага ги маркира.

— Искаш ли чаша чай? — пита накрая.

— О, не, благодаря! — отговарям учтиво. — Не бих искала да ви се натрапвам! Сигурно ще ви преча.

— На какво ще ни пречиш? — срязва ме тя. — Никой не идва тук чак до четири часа, когато намаляваме цената на хляба. Освен това можеш да ме изпиташ по френски, ако искаш.

— Така ли? — светва лицето ми. — Разбира се! Щом мога да бъда полезна с нещо…

Минават три часа, а аз съм все така в магазина. Вече изпих три чаши чай, изядох половин пакетче с шоколадчета и една ябълка и успях да избера още няколко подаръка за близките си — например сервиз тумбести чаши и няколко красиви рогозки, на които винаги може да им се намери приложение.

Освен това помагам на Кели за изпитите. Само дето сега, след като преминахме конспекта по алгебра и френски, обсъждаме тоалета й за училищната дискотека. Отворихме всички възможни списания и аз й избрах разнообразни варианти, като същевременно гримирах по различен начин очите й, за да й покажа как ще изглежда с всеки от видовете грим — едното око е с драматичен вид, опушени сенки и изкуствени мигли, които открих случайно в чантичката си за гримове, другото е сребристо, по модата на шестдесетте, с бяла спирала за мигли.

— Дано майка ти не те види в този вид! — обажда се всеки път Джим, когато минава покрай нас.

— Яд ме е, че не си нося аксесоарите за коса! — цъкам с език аз, като изучавам с критичен поглед косата на Кели. — Можех да ти направя най-фантастичната конска опашка на света!

— Направо не мога да се позная! Изглеждам възхитително! — гледа момичето отражението си в огледалото и се наслаждава на себе си.

— Имаш прекрасна костна структура на лицето! И особени скули! — отбелязвам компетентно и ги подчертавам с блестяща пудра.