Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

Трябва да говоря. Дори и сърцето ми да се пръсне от страх.

Хвърлям поглед към Джим, който ми кимва окуражително.

— Хммм… Джес — започвам не особено уверено, — тази сутрин идвах да те търся. Исках да ти обясня…

— Няма какво да ми обясняваш — срязва ме тя и продължава да се рови в консервите, без дори да ме удостои с поглед. — И въобще не знам какво правиш още тук.

— Двете си правим взаимно грима, нали така, Беки? — обажда се лоялно Кели.

Хвърлям й една признателна усмивка. Обаче вниманието ми е все така насочено към Джес.

— Останах, защото искам да говоря с теб. Искам да… да се извиня. Може ли тази вечер да те изведа някъде на вечеря?

— Не мисля, че ще намеря толкова хубави дрехи, за да изляза на вечеря с теб — обажда се тя с безжизнен тон. Физиономията й е все така непроницаема, но съвсем ясно виждам болката, която се опитва да прикрие.

— Джес…

— Пък и без това съм заета — обръща се, тръсва три неидентифицирани консерви на щанда, както и още една, дори без етикет, която е обезценена на 10 пенса. — Знаеш ли какво е това тук, Джим?

— Мисля, че е плодов коктейл — смръщва се неуверено той. — Но може и да са моркови…

— Окей. Ще ги взема. — Тя хвърля няколко монети на щанда и изважда намачкана найлонова торбичка от джоба си. — Нямам нужда от чанта, благодаря.

— Тогава някоя друга вечер? — обаждам се отчаяно. — Или може би обяд?

— Беки, остави ме на мира!

Тя излиза с широки крачки от магазина, а аз оставам там и лицето ми почервенява, сякаш ми е зашлевила шамар. Постепенно тишината се насища с шепот, който нараства до истински шум. Давам си сметка, че хората ме наблюдават с любопитство, когато се приближават към щанда, обаче аз изобщо не им обръщам внимание.

— Добре ли си, Беки? — пита Кели и ме докосва колебливо по ръката.

— Нищо не става — вдигам отчаяно ръце. — Нали я видя?!

— Тя открай време си е била голям инат! — клати неодобрително глава Джим. — Още от дете. Винаги е била най-лошият си враг нашата Джес. Груба както към себе си, така и към останалата част от света. — Замлъква за миг и почиства някаква мръсотия от ножа си. — Няма да й се отрази зле да има сестра като теб, Беки!

— Толкова по-зле за нея! — отсича Кели. — И ти нямаш нужда от нея! Просто забрави, че ти е сестра! Преструвай се, че тя не съществува!

— Но нещата не са чак толкова прости, нали така? — отбелязва Джим и ме поглежда насмешливо. — Не и когато става въпрос за член на семейството! Не можеш да се измъкнеш така лесно.

— Вече не знам — свивам отчаяно рамене. — Може и да можем. Искам да кажа… проживели сме цели двадесет и седем години, без да знаем една за друга, без да се познаваме…

— И ти искаш да минат още двадесет и седем, така ли? — поглежда ме изпитателно Джим. — Помисли си сега. Нито една от вас няма сестра. Нищо не ви пречи да бъдете добри приятелки.

— Ама вината не е моя! — започвам отбранително, а после разтварям широко очи, когато си спомням за речта, която изнесох снощи и която тя чу. — Е, поне не цялата…

— Не съм казал нищо в полза на противното — отбелязва Джим. Обслужва още двама клиенти, след което се обръща към мен. — Знаеш ли, имам една идея! Знам къде ще бъде Джес тази вечер! Всъщност, аз също ще бъда там!

— Така ли?

— Аха. Събрание на местната ни група за защита на околната среда. Всички ще бъдат там, между другото. — Намигва ми и допълва: — Защо не вземеш и ти да наминеш, а?!

За: ЛЮК БРАНДЪН

ХОТЕЛ „ХРАМЪТ НА АФРОДИТА“

КИПЪР

От: СЮЗЪН КЛИЙТ-СТЮАРТ

6 юни 2003 г.

СПЕШНО!

Люк,

Беки не е във вашия апартамент! Никой не я е виждал никъде! Все още не мога да се свържа с нея и по телефона! Започвам сериозно да се тревожа!

Така. Това е моят шанс да впечатля Джес. Това е моят златен шанс да й докажа, че не съм нито куха, нито разглезена. И в никакъв случай не трябва да пропилявам този златен шанс!

Първото най-важно нещо е моят тоалет. Разглеждам смръщено дрехите, които си нося, разстлани по цялото легло в стаята ми в пансиона на Еди. Какъв е идеалният екип за събрание на групата на защитниците на околната среда? Не и кожените панталони… не и блузката с пайети… Погледът ми внезапно пада върху чифт камуфлажни панталони и аз бързо ги вадя от купчината.

Отлично! Вярно, че са в розово, обаче по този въпрос нищо не мога да направя. И… да! Ще ги съчетая с тениска с някакъв лозунг. Ама какъв съм гений, а?!

Измъквам една тениска с надпис „ГОРЕЩО“, която си ходи страхотно с камуфлажните панталони. Абе, май няма особено протестен вид, а? Обмислям ситуацията, после бързо изваждам един червен маркер от чантата си и изписвам думата „ЗАБРАНИ“.