Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— Няма нищо — казвам, като свеждам поглед. — А аз… много съжалявам, че продадох часовниците!

— Няма значение! — глади косата ми Люк. — Знам, че в последно време никак не ти е лесно. След завръщането ни вкъщи… а после и сестра ти…

— Знаеш ли, хайде да не мислим повече за нея, става ли?! — прекъсвам го аз. — Нека мислим за нас. За бъдещето ни. — Придърпвам главата му към себе си и го целувам. — Всичко ще бъде страхотно!

В продължение на няколко секунди никой не казва нищо. Но тишината е приятна. Просто сме си само ние двамата, сгушени в прегръдките си, отпуснати, спокойни и щастливи, че сме заедно — точно както бяхме на медения ни месец. Усещам как ме изпълва облекчение. Мама беше права! Първото голямо скарване действително прочисти въздуха! Сега сме по-близки и от преди!

— Обичам те — промърморвам аз.

— И аз те обичам — целува ме той по носа. — Но трябва да тръгваме.

— Окей! Ще сляза долу, за да проверя дали колата ни вече ни чака!

Тръгвам по коридора, носеща се на розов облак от щастие. Всичко е просто перфектно! Всичко! Докато минавам покрай подносите, грабвам една чаша шампанско и отпивам няколко глътки. Може би тази вечер ще танцуваме. След вечерята. Когато всички останали си тръгнат, ние с Люк ще отидем в някой нощен клуб и ще отпразнуваме случая както се полага — само ние двамата!

Подскачам щастливо надолу по стълбите, все още с чаша в ръка, и отварям вратата към рецепцията. После се заковавам на място. Няколко метра по-нататък някакъв тип с тясно лице и костюм на тебеширени ивици разговаря нещо с Джанет, рецепционистката. Незнайно защо ми се струва познат, обаче не мога да си спомня откъде…

И тогава стомахът ми се преобръща от ужас.

Да, сещам се!

Това е онзи тип от Милано! Това е онзи, който пое чантите от ръцете на Нейтън Темпъл! Ама какво прави точно той тук?

Пристъпвам предпазливо напред, за да чуя за какво си говорят.

— Значи господин Брандън не е болен , така ли? — пита човекът.

Мамка му!

Скривам се зад вратата и я затварям. Сърцето ми бие така, че ще се пръсне. И сега какво следва?

Отпивам от шампанското си, за да си поуспокоя нервите. А после пак отпивам. Двама от служителите на Люк минават покрай мен и ме поглеждат учудено, а аз им се ухилвам весело.

Добре де. Не мога вечно да се крия зад тази врата! Повдигам се на пръсти и надниквам през стъкления панел в горната част на вратата, за да проверя какво става на рецепцията. Слава богу! Онзи с костюма на тесни ивици е изчезнал! С огромна въздишка на облекчение аз отварям рязко вратата и поемам безгрижно към рецепцията.

— Здрасти! — поздравявам нехайно Джанет, която печата нещо скоростно на компютъра си. — Кой беше преди малко? Онзи, който говори с теб?

— О, той ли? Ами, работи за някакъв тип на име… хммм… Нейтън Темпъл.

— Ясно. И какво… какво искаше?

— Странна работа! — смръщва се тя. — Непрекъснато ме питаше дали Люк „е по-добре“!

— А ти какво му отговори? — настоявам, като се опитвам да не позволя на напрежението си да ми проличи.

— Е, аз, разбира се, казах, че Люк е добре. И никога не е бил по-добре! — Засмива се щастливо, но когато най-сетне зърва физиономията ми, спира да печата. — О, божичко! Значи всъщност не е добре, така ли?

— Какво?!

— Този човек е бил лекар, нали? — пита тя и се привежда поверително към мен, след което прошепва: — На мен можеш да кажеш, Беки! Да не би Люк да е хванал някаква ужасна тропическа болест, когато обикаляхте света?

— Не, разбира се, че не е!

— Тогава, да не би да е нещо със сърцето му? Или може би бъбреците? — очите й се навлажняват. — Нали знаеш, че… тази година загубих леля си. Въобще не ми беше лесно, да ти призная честно.

— Моите съболезнования! — побързвам да я успокоя аз. — Но повярвай ми, няма смисъл да се тревожиш за Люк! Той си е добре! Всичко е добре, всичко…

Вдигам поглед и… думите ми застиват на устата.

Моля те, господи, само това не!

Това не може да е истина!

Самият Нейтън Темпъл влиза в нашата сграда!

Сега е доста по-едър и по-огромен, отколкото си го спомням. И е облечен в същото онова кожено палто, което пробва в Милано. Целият излъчва власт, пари и аромат на скъпи пури. А проницателните му сини очи са се впили право в мен.

— Здравейте, госпожо Брандън! — изрича той с лекия си кокни акцент. — Ето че отново се срещаме!

— Здр… Здравейте! — смотолевям аз. — Каква… приятна изненада!

— Все още ли се радвате на чантата си? — пита той и очите му се усмихват.