Софи Кинсела: Беки Б. и аферата с чантата

Олеле! Ама тя е дори още по-голяма, отколкото си мислех!

Люк се вкаменява.

— Донесете столовете! — разпорежда се Виджай. — Подредете всичко както трябва!

— Божичко, не е ли прекрасна! — изчуруликвам аз с най-ведрия си тон.

— Поръчала си маса за трапезарията с десет стола, без да ми кажеш?! — обажда се Люк и наблюдава с нарастващ ужас столовете, които пристигат един по един.

Окей. Повече от ясно е, че в случая не разполагам с кой знае какви алтернативи за действие.

— Това е… това е моят сватбен подарък за теб! — извиквам, озарена от неочаквано вдъхновение. — И е изненада. Честита сватба, скъпи! — И побързвам да го млясна по бузата, като му се усмихвам с надежда.

— Беки, ти вече ми направи подарък за сватбата — отсича Люк, като скръства ръце. — При това от сватбата ни мина доста време!

— Този е просто малко… позакъснял! — Снижавам гласа така, че Виджай да не може да ме чуе, и допълвам: — Честно да ти кажа, въобще не е скъпа!

— Беки, не става въпрос за парите. Става въпрос за мястото! Та това нещо е чудовищно огромно!

— Е, не е чак толкова! Освен това — побързвам да добавя, преди да е успял да каже каквото и да било, — ние действително се нуждаем от хубава маса за хранене! Всяко семейство се нуждае от подобна маса! — Тук разтварям драматично ръце и изтъквам: — В крайна сметка, за какво е бракът, ако не вечер да седнем на масата след дългия работен ден и да споделяме проблемите си?! Какво е бракът, ако не да си седнем на солидна дървена маса и… и да си хапнем едно хубавичко задушено?!

— Задушено ли?! — изумява се Люк. — И кой ще го приготви?

— Е, нищо не ни пречи да си го купим от „Уейтроуз“ — изтъквам поучително.

Приближавам се към масата и вдигам поглед към Люк.

— Скъпи, помисли само! Никога повече няма да бъдем в Шри Ланка и никога повече няма да виждаме пред себе си истински, автентични резбовани маси! Та това е уникална възможност! При това съм се постарала да я персонализирам!

И посочвам към един от ръбовете на масата, където, сред красиво резбованите цветя, се вижда надписът: „Люк и Ребека, Шри Ланка, 2003 година.“

Люк прокарва ръка по масата. Пробва тежестта на един от столовете. Виждам го как се предава. После обаче вдига поглед към мен и с леко смръщени вежди пита:

— Беки, дали случайно не си купила и още нещо, за което да не си ми казала?

Стомахът ми издайнически се преобръща, ала успявам да го прикрия, като се престорвам, че разглеждам едно от резбованите цветя.

— Разбира се, че не съм! — отговарям накрая. — Или… де да знам… може би някой и друг сувенир от тук и там… Нещо дребничко.

— Като какво например?

— Не си спомням! — извиквам аз. — Та това са цели десет месеца, за бога! — Връщам темата обратно към масата и отбелязвам: — Хайде де, Люк, не може да не ти харесва! Можем да си организираме фантастични официални вечери на нея! И ще бъде част от наследството, което ще оставим! Можем да я завещаем на децата си и…

Тук млъквам сконфузено. Известно време някак си не съм в състояние да погледна Люк.

Преди няколко месеца обсъдихме въпроса надълго и нашироко и стигнахме до извода, че бихме желали да пробваме и да си имаме бебе. Но засега… нямаше нищо.

Е, не че е кой знае колко важно. Все някой ден ще стане. Разбира се, че ще стане!

— Добре де — обажда се Люк най-сетне поомекнал. — Печелиш! — Потупва одобрително масата, след което поглежда часовника си и добавя: — Трябва да изпратя няколко имейла до офиса. Да им съобщя за промяната в плановете ни. — Поглежда ме многозначително и отбелязва: — Надявам се, че не си очаквала да влетя ненадейно в заседателната зала и да извикам: „Изненадка! Върнах се!“

— Естествено! — отсичам автоматично аз.

В интерес на истината, точно това си представях. Само дето и аз бях до него, носим бутилка шампанско и може би някакви парти аксесоари.

— Не съм чак толкова глупава, ако искаш да знаеш! — добавям с леден тон.

— Браво на теб! — ухилва се Люк. — А междувременно защо не вземеш да поръчаш по едно питие? Ще се върна след няколко минути.

Седя си аз на масичката, на сянка под тентата на терасата и усещам как душата ми натежава от мисли. Опитвам се да си спомня всичките неща, които бях купила и бях изпратила по море до Англия, без да уведомя Люк.

Така де, не че се притеснявам! Нищо подобно! Надали са чак толкова много, нали така?! Или са?

Господи! Затварям очи и полагам максимални усилия да си спомня всичко.

Първо бяха дървените жирафи от Малави. Онези, за които Люк каза, че били прекалено големи. Което си е просто абсурдно! Та те са буквално удивителни! Всички ще им се възхищават!