Софи Кинсела: Беки Б. и аферата с чантата

Дотолкова съм се отнесла, че почти не чувам гласа на Люк. Само го виждам как ми подава следващия плик. Доколкото чувам, ми казва:

— Узи!

— Какво?! — стряскам се не на шега.

— Казах, че има още едно писмо — повтаря търпеливо той. — От Сузи.

— От Сузи ли?!

Пускам „Вог“ и измъквам писмото от ръцете му. Сузи е моята най-добра приятелка в целия свят. Не знаете колко ми липсва!

Пликът е от плътна, кремава хартия, а от задната му страна има герб с мото, изписано на латински. Все забравям каква аристократка е моята Сузи. Картичката за Коледа, която ни изпрати, представляваше снимка на замъка на съпруга й Таркуин в Шотландия, а от вътрешната страна беше изписано с готически шрифт „Поздрави от имението Клийт-Стюарт“. (Само дето беше трудно четливо, защото едногодишният Ърни беше покрил всичко с червени и сини отпечатъци от пръсти.)

Разтварям плика с разтреперани пръсти и отвътре изпада твърда картичка.

— Ама това е покана! — изписквам щастливо. — За кръщенето на близнаците!

Вторачвам се в калиграфския надпис и усещам как вътре нещо ме пробожда. „Уилфрид и Клементайн Клийт-Стюарт“. Сузи си има още две бебета, а аз дори не съм ги виждала! Вече трябва да са към четиримесечни. Чудя се как ли изглеждат. Чудя се и как ли се справя Сузи. Толкова много неща се случиха в наше отсъствие!

Обръщам поканата отзад, за да прочета краткото допълнение лично от Сузи:

„Знам, че няма да ти е възможно да присъстваш, но реших, че все пак ще се радваш да получиш поканата. Надявам се, че продължавате да си прекарвате добре! Много целувки — Сузи. P. S. Ърни много хареса китайското костюмче, което му изпрати! Хиляди благодарности!“

— Събитието е само след две седмици — отбелязвам, като подавам поканата на Люк. — Колко жалко, че няма да можем да отидем!

— Така е — кимва той. — Много жалко!

Настъпва тишина. После Люк ме поглежда в очите и добавя:

— Имам предвид… че ти още не си готова да се върнем, нали?

— Не! — отсичам категорично. — Въобще не ми се мисли за връщане!

Засега са изминали само десет месеца от околосветското ни пътешествие, а плановете ни са поне за година. Освен това вече сме достатъчно надъхани с въодушевлението на пътешествениците. Превърнали сме се в странстващи номади, под чиито крака трева не расте. Вероятно никога повече няма да успеем да се върнем към нормалния начин на живот — като моряците, които не могат да живеят на сушата.

Връщам поканата обратно в плика и отпивам от сока си. Питам се как ли са мама и татко. В последно време и от тях нямам кой знае колко често вести. Чудя се как ли се е справил татко на турнира по голф.

А дали малкият Ърни вече не е проходил? Аз съм му кръстница, а още не съм го виждала да върви.

Както и да е. Няма значение. Иначе пък си прекарвам страхотно на това пътешествие.

— Трябва да решим в коя посока да продължим — отбелязва Люк, като се отпуска назад на лакти. — Имам предвид, след като завършим курса по йога, разбира се. Доколкото си спомням, говорихме за Малайзия, нали?

— Да — отговарям след кратка пауза. Не знам на какво се дължи — на прекалено голямата горещина или на нещо друго, но като че ли не успявам да се заредя с достатъчно ентусиазъм относно идеята за Малайзия.

— Или пък да се върнем в Индонезия? Да се насочим за малко на север?

— Хмммм — измърморвам неясно. — О, виж, маймуна!

Направо не знам кога точно започнах да си падам толкова много по маймуните. Може би в Кения, където зърнах онези бабуни и толкова ги харесах, че изщраках цели шест ленти със снимки. И оттогава насам е все така: „О, виж, маймуна!“

— Или в Непал… Или пък обратно в Тайланд…

— Или да се върнем у дома — чувам се най-неочаквано да изричам.

Настъпва гробна тишина.

Странна работа. Нямах намерение да изричам подобни думи. Така де, очевидно е, че няма да се връщаме у дома. Поне засега. Че още не сме направили и година около света!

Люк се изправя и ме поглежда в очите.

— У дома ли каза? У дома?

— Е, не — отвръщам и се изхилвам. — Само се шегувам. Въпреки че…

Пак тишина.

— Въпреки че… може би не сме длъжни да пътуваме цяла година, ако не искаме, нали?

Люк прокарва пръсти през косата си и мънистата в плитчиците му запяват.

— Готови ли сме да се върнем у дома?

— Ами, не знам точно — отвръщам колебливо. — Готови ли сме?

Направо не мога да повярвам, че започнахме да говорим за връщане у дома. Така де, вижте ни само! Косата ми е суха и изсветляла от слънцето, краката ми са боядисани с къна, а от месеци насам не съм си слагала истински обувки.