Софи Кинсела: Беки Б. и аферата с чантата

В съзнанието ми изниква картина как си крача по някоя лондонска улица с палто и ботуши. Лъскави ботуши с тънки токчета от „Л. К. Бенет“. И съответната чанта към тях.

Внезапно усещам, че ме залива толкова силен копнеж, че буквално ми идва да се разрева.

— Мисля, че видях достатъчно от света — изричам и се обръщам към Люк. — Готова съм да се върна към истинския живот!

— Аз също — прошепва Люк, хваща ръката ми и вплита пръсти в моите. — В интерес на истината, бях готов още преди много месеци.

— Никога не си ми го казвал! — възкликвам и се вторачвам в него.

— Не исках да ставам причина за развалянето на купона. Но че съм готов, е повече от сигурно!

— И щеше да продължиш да пътуваш само… само заради мен? — изричам, дълбоко затрогната.

— Е, надали щях да се срина от мъка — отбелязва той, поглежда ме изпитателно и допълва: — Не може да се каже, че преживяваме кой знае какви трудности, нали така?

Усещам как по цялото ми лице се разлива червенина. Преди да се отправим на това пътешествие, казах на Люк, че съм твърдо решена да го направим като истински пътешественици — като в „Плажа“ — и да спим само в колиби и палатки.

Но това беше преди първата ми и единствена нощ в палатка.

— Та… като говорим за връщане у дома — казва Люк и след кратка пауза добавя: — Лондон ли имаме предвид?

И ме поглежда въпросително.

Господи, ето че стигнахме до съдбоносния момент — решението!

Вече от десет месеца обсъждаме къде ще живеем след края на медения си месец. Преди сватбата си двамата с Люк живеехме в Ню Йорк. И на мен много ми харесваше да живея там. Обаче чувствах и носталгия към дома. А сега английският бизнес на Люк започна да се разширява и из цяла Европа, защото точно там сега е най-интересното. Затова той определено би искал да се върнем в Лондон — или поне на първо време.

В което няма нищо лошо… само дето аз ще бъда без работа. Преди работех като личен продавач-консултант в магазина „Барнис“ в Ню Йорк. И обожавах работата си.

Е, карай! Няма значение! Ще си намеря нова работа. Няма начин да не си намеря! При това още по-добра!

— Лондон! — изричам накрая и вдигам поглед. — И как мислиш… ще успеем ли да се върнем навреме за кръщенето на близнаците?

— Щом искаш — усмихва се Люк и аз усещам как сърцето ми подскача от радост. Значи ще отидем на кръщенето! Значи отново ще видя Сузи! И мама и татко също! След почти цяла година ще ги видя всичките! Те толкова много ще се радват да ни видят! Имаме да им разказваме толкова много неща!

В този момент в съзнанието ми изниква картина как домакинствам на грандиозни вечери на тежки маси, на които са събрани всички наши приятели, ококорили очи и поглъщащи жадно моите разкази за далечни земи и екзотични приключения. Ще бъда същински Марко Поло — и още как! А после ще отворя сандъците си и ще започна да им показвам редки и безценни съкровища, и всички ще ахнат от възхищение!

— Няма да е зле да ги уведомим, че се връщаме — казва Люк, като се изправя.

— Не, почакай! — извиквам и го сграбчвам за панталона. — Имам идея! Нека ги изненадаме! Нека изненадаме всички!

— Да ги изненадаме ли?! — поглежда ме несигурно той. — Беки, убедена ли си, че идеята ти е добра?

— Направо брилянтна! Нали знаеш как всички обичат изненадите!

— Ама…

— Всички хора обожават изненадите! — повтарям самоуверено аз. — Повярвай ми!

Връщаме се през градините към хотела и аз си давам сметка, че при мисълта, че трябва да напусна цялата тази красота наоколо, нещо ме пробожда. Тук е толкова божествено! Навсякъде тикови бунгала и всякакви удивителни пернати видове, а ако тръгнеш по течението на поточето, което протича през градините, достигаш до истински водопад! Минаваме покрай центъра за дърворезба, където можеш да наблюдаваш занаятчиите как работят, и аз спирам за момент, за да вдишам дълбоко невероятния аромат на дървесина, който се носи оттам.

— Госпожо Брандън! — извиква някой и на входа виждам майстора — Виджай.

По дяволите! Не знаех, че и той е тук.

— Извинявай, Виджай! — смотолевям аз. — Обаче сега малко бързам. Ще се видим… по-късно. Хайде, Люк!

— Няма проблеми! — кимва Виджай ухилено и избърсва ръце в престилката си. — Само исках да ви кажа, че масата ви е готова.

Мамка му!

Бавно и много подозрително Люк се извръща към мен.

— Маса? — повдига въпросително вежди той.

— Да, вашата маса за трапезарията — изчуруликва весело Виджай — и десет стола. Ще ви покажа. Ние винаги си показваме работата! — И в този момент майсторът щраква с пръсти и излайва някакви заповеди. И ето че за мой най-голям ужас при него веднага се стичат осем мъже, носещи на рамене огромна резбована маса от тиково дърво.