Софи Кинсела: Беки Б. и аферата с чантата

— Някакъв търговец. Пита дали някой от вас се интересува от скъпоценни камъни. Огърлици, евтини гривнички, такива работи. Казах му, че вашите мисли са концентрирани върху по-висши неща.

Хората около мен поклащат невярващо глава. А една жена с дълга червена коса изглежда даже обидена.

— Ама той сляп ли е, та да не вижда, че сме в разгара на медитацията си?! — изтъква възмутено тя.

— Той не е в състояние да проумее вашата духовна отдаденост — отбелязва Чандра и оглежда сериозно групата ни. — Със същото отношение ще се сблъскате и във външния свят. Надали ще са много онези, които ще разберат, че медитацията е храна за душата ви. И че нямате никаква нужда от… от сапфирени гривни!

Няколко човека кимат в знак на съгласие.

— Някакъв си аквамаринен медальон с платинена верижка! — махва пренебрежително с ръка Чандра. — И може ли той да се сравни с блясъка на вътрешното просветление?!

Аквамаринен медальон ли? Аквамарин ли каза той?

Аууу! Питам се колко ли ще…

Така де, не че ме интересува кой знае колко. Очевидно не. Просто онзи ден зърнах някакви аквамарини в един магазин. Ей така, от научен интерес.

Погледът ми се плъзга лежерно към отдалечаващата се фигура на стария търговец.

— Имало по три карата, имало от пет карата — все това повтаряше горкият! — продължава невъзмутимо Чандра. — И всичко било на половин цена. Ха! Казвам му аз, че моите хора не се интересуват от такива работи, ама той…

На половин цена ли?! Петкаратови аквамарини на половин цена?!

Стига вече! Престани! Чандра е напълно прав. Разбира се, че не ме интересуват някакви си глупави аквамаринени камъни! Как пък не! Сега съм потънала в духовното си просветление!

Пък и онзи старец вече почти се стопи. Сега е само миниатюрна точица на върха на хълма. И само след минута ще е изчезнал.

— А сега — усмихва се Чандра, — поза халасана . Беки, би ли ни показала, ако обичаш?

— Разбира се! — усмихвам се в отговор аз и се подготвям да заема съответната поза на килимчето си.

Обаче нещо не е наред. Нещо не го усещам онова предишно задоволство. Въобще не се чувствам в покой. Някъде вътре в душата ми се надига едно странно чувство, което изтиква назад всичко останало. Изтиква го — и край! И става все по-силно и по-силно… и неустоимо…

И внезапно си давам сметка, че не издържам повече. И преди да разбера какво става, се втурвам по боси крака колкото сили имам — напред и нагоре, за да достигна онази миниатюрна фигурка на хълма. Дробовете ми горят, краката ми се охлузват, а слънцето прежуря незащитената ми от нищо глава, обаче аз не спирам! О, не! Не спирам чак до билото. Едва тогава се заковавам на място, едва поемайки си въздух.

Направо не мога да повярвам! Няма го! Къде успя да изчезне този човек, за бога?!

Стоя така няколко секунди, като се опитвам да дойда на себе си, а междувременно се оглеждам във всички посоки. Жалко — ни следа от стареца.

Накрая, увесила нос, аз се обръщам и тръгвам обратно по склона, за да се върна при групата. Когато се приближавам, осъзнавам, че всички крещят и ми махат възторжено. Божичко! Май загазих!

— Ти го направи! — вика с цяло гърло жената с червената коса. — Успя!

— Какво направих?

— Премина през горещите въглени! Ти го направи, Беки!

Какво?!

Свеждам поглед към краката си и… не мога да повярвам. Целите са покрити със сива пепел! Изпаднала в безтегловност, аз обръщам очи към разстланите въглени — и ето че върху тях съвсем ясно личат стъпките от моите крака!

О, господи! Божичко! Аз съм преминала през горещите въглени! Бягала съм върху тлеещата гореща жарава! Аз успях!

— Ама… аз въобще не се усетих! — изричам колебливо. — А на ходилата ми им няма абсолютно нищо!

— Как го направи? — не ме оставя червенокосата. — За какво си мислеше точно?

— Аз мога да ви отговоря — обажда се Чандра и се приближава усмихнат към нас. — Беки успя да постигне най-върховната форма на кармично блаженство. Концентрира се върху целта, върху чистия образ и точно това накара тялото й да постигне това свръхестествено състояние!

Всички погледи са вперени в мен, сякаш съм някой си Далай Лама.

— Е, не беше нищо особено — отвръщам със скромна усмивка аз. — Просто… нали се сещате… Духовно просветление.

— А можеш ли да ни опишеш образа, върху който се концентрира? — изписква възбудено червенокосата.

— В бяло ли беше? — добавя някой друг.

— Да не би да е бил в блестящо синьо-зелено? — достига до мен гласът на Люк. Вдигам рязко глава. Той ме гледа съвсем спокойно и напълно сериозно.