Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— Да! Напълно сериозно! Искам да дойда с теб!

Как е възможно да си помисли, че няма да искам да отида в Милано?! Ама аз открай време си мечтая да отида в Милано!

— Окей — отвръща Люк и поклаща замислено глава. — Може и да е лудост от моя страна, но добре!

Изпълнена с невъобразимо въодушевление, аз се облягам на стола си и отпивам огромна глътка от моя „Щастлив сок“. Този меден месец става все по-добър и по-добър!

Направо не мога да повярвам как е могъл Люк да си представи, че ще тръгне за Милано без мен?! Как е възможно да отиде в този град без мен?! Та аз съм буквално създадена за Милано!

Да, именно. За Милано .

Не че засега съм успяла да видя кой знае какво от града — единственото, което зърнах, бе от таксито и сега от прозореца на хотелската ни стая, но за опитен пътешественик като мен това няма особено значение. Такива като нас са в състояние да почувстват пулса на новия град точно както бушмените се ориентират в пустошта. Защото в мига, в който прекрачих прага на хотела и забелязах във фоайето му всичките онези жени, облечени от глава до пети в „Прада“ и „Долче и Габана“, да си разменят целувки и едновременно с това да поглъщат еспресо след еспресо, да палят цигари и да отмятат бляскавите си коси, моментално разбрах, автоматично почувствах с инстинктите си — да, това е град точно като за мен!

Отпивам глътка от капучиното, което ми донесоха от рум сървиса, и съзерцавам отражението си в огледалото на гардероба. Ама аз приличам на истинска италианка! Единственото, което ми трябва, са някакви ефирни панталони и малко очна линия! И може би малко спирала за мигли.

— Чао! — изричам небрежно към отражението си и отмятам коса. — Си! Чао!

Определено мога да мина за италианка. Само дето трябва да науча още малко думи на италиански.

— Си! — кимам на себе си. — Си. Милано!

Може пък да успея да наваксам с четене на малко вестници. Отварям безплатния брой на „Куриере дела сера“ , който пристигна заедно със закуската ни, и погледът ми се плъзга по редовете. Ей, ама аз се справям доста добре! Първата статия е за това как президентът си мие пианото. Или поне нещо подобно… Почти съм убедена, че точно това означават думи като „presidente“ и „Javoro pieno“ 1 1 „Javoro pieno“ — „Президентът полага огромни усилия.“ — Б.пр. .

— Знаеш ли, Люк, като нищо бих могла да остана да живея в Италия — отбелязвам небрежно, когато той излиза от банята. — Така де, това е прекрасна страна! Има си направо всичко: капучино… вкусна храна… всички са толкова елегантни… можеш да си купиш „Гучи“ на цени, много по-ниски от тези в Англия…

— И изкуството — изрича Люк с каменно изражение.

Божичко, понякога този мой съпруг е голяма досада!

— Е, това е очевидно! — подбелвам очи аз. — Искам да кажа, че въпросът с изкуството се подразбира и от само себе си.

Прехвърлям на следващата страница на вестника и погледът ми се плъзга бързо по заглавията. После нещо в съзнанието ми прищраква и аз се вторачвам в Люк.

Какво е станало с този човек?!

В този момент виждам пред себе си онзи Люк Брандън, когото познавах, когато работех като финансов журналист. Той е избръснат до синьо, облечен е в безупречен костюм, с бледозелена риза и тъмнозелена вратовръзка. Обут е с нормални обувки и нормални чорапи. Обицата му я няма. Гривната му също я няма. Единственият спомен за дългото ни пътешествие е косата му, която все още е сплетена на миниатюрни плитчици.

Усещам как в душата ми се надига ужас на талази. Харесвах го повече преди, както си беше раздърпан и неформален.

— Ама ти… доста си се стегнал! — отбелязвам накрая. — Къде ти е гривната?

— В куфара.

— Ама нали жената в Масаи Мара каза, че никога не трябва да ги сваляме?! — възкликвам с негодувание. — Нали ги зареди с онази специална молитва…

— Беки — въздъхва Люк. — Не мога да се явя на делова среща със старо парченце въже около китката си!

Старо парченце въже ли?! Ама това беше специална, свещена гривна, и той го знае много добре!

— Виждам, че си решил да си запазиш плитчините — отбелязвам кисело. — Щом имаш плитчици, нищо не ти пречи да носиш и гривната!

— Кой ти каза, че ще си запазвам плитчиците?! — възкликва изумено Люк и се изхилва. — Запазил съм си час за подстригване и… — поглежда бележника си и завършва: — всъщност след десет минути.

Подстригване ли?!

Божичко, всичко се развива прекалено бързо за мен! Направо не мога да го понеса, като си представя как красивата изсветляла от слънцето коса на Люк ще бъде отрязана и ще падне на пода! Косата му от нашия меден месец вече ще я няма! Ужас!