Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— Знам, че ще тръгнеш по магазините…

Откъде е толкова сигурен, че ще тръгна точно по магазините? Ама че наглост! Откъде знае, че няма да отида да разглеждам някои статуи и други подобни неща?

— Не смятам да ходя по магазините — изричам надменно и вирвам брадичка. — Споменах въпроса за магазините само за да демонстрирам интерес към работата ти!

— Ясно — кимва Люк и ме пооглежда многозначително, което буквално ме вбесява.

— Всъщност, дойдох тук заради културата! — продължавам ядовито. — И защото никога досега не съм идвала в Милано!

— Аха! — кимва съпругът ми. — Значи въобще не ти е минавало през ум да посетиш някой и друг дизайнерски магазин.

— Люк — връщам се към любезния си тон аз, — аз съм продавач-консултант — това ми е работата. Наистина ли смяташ, че няколко дизайнерски магазина ще ми направят впечатление?!

— Честно да ти кажа — да.

Усещам как в гърдите ми се надига поток от възмущение. Не си ли разменихме брачни клетви? А той не ми ли обеща да ме уважава и никога да не се усъмнява в думите ми?!

— Значи мислиш, че дойдох с теб само за да хукна да пазарувам, така ли?! Е, добре! Вземи! — Грабвам чантата си, изваждам си портмонето и му го връчвам.

— Беки, не се дръж като глупачка!

— Вземи го де! Ето! Просто ще се разходя из града.

— Добре тогава — свива рамене Люк и ми прибира портмонето.

Мамка му! Въобще не вярвах, че ще го прибере у себе си!

Както и да е. Няма значение, защото си имам още една кредитна карта в чантата си, която е добре скрита от Люк.

— Хубаво! — казвам и скръствам ръце на гърди. — Вземи ми парите! Не ми пука!

— Сигурен съм, че ще оцелееш и без тях — отбелязва той и се усмихва. — Винаги можеш да използваш кредитната карта, която криеш в чантата си.

Какво?!

Ама той откъде знае за тази карта?! Да не би да ме е шпионирал?!

Това определено е отличен повод за развод! Даже предостатъчен!

— Добре де, вземи и нея! — изкрещявам бясно и бръквам в чантата си. — Вземи ми всичко! Вземи и ризата от гърба ми, ако щеш! — Хвърлям кредитната си карта към него и добавям: — Може и да си мислиш, че ме познаваш, обаче да знаеш, че дълбоко се лъжеш! Изобщо не ме познаваш! Единственото, което искам, е да се запозная малко с италианската култура и може би да инвестирам в някой дребен местен артефакт.

— Местен артефакт ли? — повтаря като папагал съпругът ми. — Да не би под понятието „местен артефакт“ да имаш предвид обувки на „Версаче“?

— Не! — отсичам аз след пауза, само е една идея по-дългичка.

Което си е абсолютната истина.

Е, почти.

Мислех си по-скоро за „Миу Миу“. Доколкото знам, тук са много евтини.

— Виж какво, Беки, просто не прекалявай, става ли? — изрича Люк. — Багажът ни и без това е вече достатъчно препълнен. — Хвърля поглед към отворените куфари и допълва: — Като броиш южноамериканската ритуална маска, вуду жезъла, да не забравяме и за церемониалните мечове за танци…

Абе, този човек докога ще ми опява за тези ритуални мечове?! Само защото срязаха тъпата му риза!

— Казвам ти за милионен път — това са подаръци! Нямаше как да ги изпратим по море! Освен това трябва да бъдат с нас още с пристигането ни, иначе няма да приличаме на истински пътешественици!

— Добре де, ясно. Искам само да подчертая, че нямаме място за южноамерикански маски и, още шест чифта обувки!

Ама той май наистина се забавлява за моя сметка!

— Люк, вече не съм такава, разбра ли?! — изричам обезсърчено. — В последно време доста се промених. Израснах. Смеех да се надявам, че си го забелязал!

— Щом казваш. — Люк взема допълнителната ми кредитна карта, разглежда я известно време, след което отново ми я връща. — И без това на тази имаш не повече от няколкостотин лири.

Какво?!

— Ти откъде знаеш? — разпенвам се аз. — Това ми е личната кредитна карта!

— Тогава не си крий банковите извлечения под дюшека! Камериерката в Шри Ланка ги открила, докато оправяла леглата, след което ги даде на мен. — Целува ме, взема си куфарчето и на излизане казва: — Приятно прекарване в новия град!

Когато вратата зад гърба му се затваря, изпадам в отчаяние. Какво знае той! Въобще не подозираше, че днес смятах да му купя подарък. Когато преди години го срещнах, Люк имаше един колан, който много обичаше — колан от превъзходна италианска кожа. Обаче един ден го забравил в банята, след което коланът се сдоби с кола маска.

Което не беше изцяло по моя вина. Както му казах и по-късно, когато човек се намира в тотална агония, въобще не си мисли кой е най-подходящият уред за премахване на гореща кола маска от краката му. Просто грабва най-близкото нещо и… това е.