Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

И тогава, внезапно — ето го и него!

Пред мен се простира дълъг, елегантен булевард, по който се точат шикозни тълпи — най-големият брой облечени в дизайнерски дрехи хора в света на квадратен метър! Всички момичета са със златист тен и приличат на моделите по списанията, вървят гордо и потракват с токчетата си до мъже, излъчващи пари и власт, облечени в безупречни ленени костюми. Млада жена с бели дънки на „Версаче“ и червено червило бута детска количка, тапицирана с кожа на Луи Вюитон. Руса дама с минижуп от кафява кожа, обточен с изкуствени пухкави кожички, бърбори нещо в абсолютно същия на цвят мобилен телефон, като влачи след себе си момченце, което пък е облечено от глава до пети в „Гучи“.

И… магазините. Магазин до магазин, до магазин.

„Ферагамо“. „Валентино“. „Диор“. „Версаче“. „Прада“.

Вървя си аз по булеварда, обръщам глава ту наляво, ту надясно и усещам как ми се завива свят. Божичко, ама това е абсолютен културен шок! Колко време мина, откакто не съм виждала никакъв друг магазин, освен такива, където продават сувенири с народни мотиви и дървени топчета? Имам чувството, че до момента съм била на някаква кошмарна, гладна диета, а сега се тъпча с тирамису с двойна порция сметана.

Ама вижте само какво вълшебно палто! Погледнете и онези обувки!

Откъде да започна, за бога? Откъде изобщо…

Не мога да направя и крачка. Стоя като парализирана насред улицата, като магаре, което не може да избере коя купа със слама да изяде. Сигурно бъдещите поколения ще ме открият така — вкаменена и бездиханна, стиснала до премала кредитната си карта.

Внезапно погледът ми се спира върху витрината на един недалечен бутик, зад която се виждат кожени колани и портфейли.

Кожа. Коланът за Люк. Точно за това съм тук. Фокусирай се върху целта!

Повличам крака към магазина и бутвам вратата, все още замаяна. Автоматично в носа ме блъска завладяващият аромат на скъпа кожа. И е толкова силен, че като че ли най-сетне ми прочиства главата.

Този магазин е направо удивителен! Покрит е с меки килими в бледосиво, а наоколо се виждат ярко осветени стъклени шкафове, в които са изложени стоките: портфейли, колани, чанти, якета… Спирам край един манекен, натруфен с най-вълшебното палто в шоколадов цвят, цялото само от кожа и сатен. Погалвам го нежно, а после вдигам етикета с цената и — едва не припадам.

Боже, ама разбира се, че тази цена е в италиански лири! Усмихвам се облекчено. Нищо чудно, че изглежда толкова…

О, не. За съжаление вече всичко е в евро.

По дяволите!

Преглъщам и правя всичко възможно да увелича разстоянието между мен и манекена.

Което просто доказва за сетен път, че татко беше абсолютно прав, като казваше, че общата валута за континента е огромна грешка! Когато бях на тринадесет, ходих на екскурзия в Рим с родителите си и си спомням, че въпреки баснословните цени в лири стойността на нещата всъщност изобщо не беше висока. Тогава човек можеше да си купи нещо за милиони лири, обаче в истинския живот то струваше не повече от три наши паунда! Направо фантастично!

Освен това, ако случайно се окажеш закупила шишенце наистина скъп парфюм, никой (т.е. родителите ти) не можеше да те обвини, защото, както мама често обичаше да изтъква, кой нормален човек би могъл да раздели наум подобни грамадни числа?!

Жалко. Правителствата развалиха играта!

Започвам да разглеждам внимателно изложените колани и в този момент от пробната излиза едър, набит мъж на средна възраст с пура в уста, облечен в изключително шикозно черно палто, обточено с кожа. Доколкото мога да преценя, човекът е на около петдесет години. Има златист загар на кожата, прошарена, ниско подстригана коса и пронизващи сини очи. Единственото, което не изглежда чак толкова стилно, е носът му, който, ако трябва да бъдем честни, прилича на смачкан домат.

— Хей, Роберто! — изрича той с дрезгав глас.

Аха, значи е англичанин! Обаче акцентът му е доста странен — нещо подобно на смесица между лондонския кокни и трансатлантически вариант на английския.

От пробната изхвърчава продавач в черен костюм и с черни очила, стиснал в ръка шивашки метър.

— Да, синьор Темпъл!

— Колко кашмир има в това нещо? — пита едрият мъж и поглажда критично палтото върху себе си, след което издиша огромен облак пушек от пурата си. Виждам как продавачът примигва, когато пушекът достига лицето му, но благоразумно запазва спокойствие.

— Синьор, тук кашмирът е сто процента.