Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

Чудя се дали вече не е почнала да звъни на хората в списъка.

Не! Престани! Стига вече! Излизай и толкова! Няма нужда да емоцирам за такава дреболия! Даже не възнамерявам и да мисля за това! От този момент нататък ще се концентрирам върху… културата. Да, точно така! Онази голяма картина или каквото и да е там…

Внезапно се заковавам насред улицата. Записах във формуляра телефона на лондонския апартамент на Люк. А защо имам чувството, че той наскоро спомена нещо за смяна на телефоните?

Ами ако съм й оставила грешен номер?!

Давам бързо на задна и връхлитам в магазина.

— Здравейте! — изричам, останала без дъх. — Току-що се сетих, че няма да е зле да ви дам други адресни данни, в случай че не ме откриете на първия адрес и телефон. — Бръквам в чантата си и изваждам една от визитните картички на Люк. — Това е офисът на моя съпруг.

— Много добре — изрича доста отегчено Силвия.

— Само че… ако се случи да говорите с него, не бих искала да споменавате думата „чанта“. — Снижавам глас и допълвам: — Кажете някаква парола! Например: „Ангелът се приземи!“

— Да, „ангелът се приземи“ — записва безизразно Силвия, сякаш всеки божи ден извършва закодирани телефонни разговори.

Което, като се замисля, като нищо може да е вярно.

— Човекът, за когото трябва да попитате, е Люк Брандън — обяснявам, като й подавам визитката. — От „Брандън Къмюникейшънс“. Той ми е съпруг.

С периферното си зрение улавям как едрият мъж в другия край на магазина вдига глава от рафтовете с кожени ръкавици.

— Да, Люк Брандън — повтаря Силвия. — Много добре. — Слага визитката настрани и ми кимва в знак за потвърждение.

— Ами… дали вече не сте се обадили на някого от онзи списък? — питам аз, без да мога да се въздържа.

— Не — отвръща с равен глас касиерката. — Засега не съм.

— А нали ще ми се обадите веднага, когато имате някаква информация? Ако ще и да е посред нощ? Нямам нищо против…

— Госпожо Брандън — срязва ме вече ядосано Силвия, — нали вече сте в списъка! Просто ще трябва да си чакате реда! Не мога да ви помогна с нищо повече!

— Сигурна ли сте? — достига до нас дрезгав глас. Двете вдигаме едновременно глави и виждаме как якият мъж се приближава бавно към нас.

Зяпвам от изумление. Какво иска да каже той?

— Моля? — навирва нос Силвия, а той ми намига съзаклятнически.

— Не им позволявай да те пързалят, момиче! — казва ми, след което се обръща към Силвия и заявява: — Стига да искате, нищо не ви пречи да й продадете тази чанта! — Обръща се към чантата „Ейнджъл“ на пиедестала и я посочва с пурата си.

— Синьор…

— Нямаше как да не чуя вашия разговор. Щом все още не сте се обадили на никого от онзи списък, значи и никой все още не знае, че чантата е пристигнала! Никой няма представа за съществуването й! — Прави многозначителна пауза и добавя: — А ето, че сега си имате клиентка — тази млада дама пред вас, която иска да я купи!

— Не е в това въпросът, синьор — усмихва му се със стиснати устни Силвия. — Съществува стриктен ред…

— Знам, че се славите като дискретна фирма. Не ми казвайте, че не е така! Хей, Роберто! — извиква внезапно. И мъжът с черните очила веднага се появява иззад ъгъла.

— Синьор Темпъл? — пита мазно той, като ми хвърля притеснен поглед. — Всичко наред ли е?

— Ако точно в този момент поискам тази чанта за моята приятелка, ти би ли ми я продал? — пита едрият мъж, издухва едно облаче дим и ме посочва с поглед. Доколкото успявам да преценя, циркът много му допада.

Роберто поглежда към Силвия, която кимва по посока на моя милост и подбелва отегчено очи. Виждам съвсем ясно, че Роберто схваща отлично ситуацията и почти чувам как сивите му клетчици щракат на бързи обороти.

— Синьор Темпъл — обръща се той към едрия мъж с чаровна усмивка, — вие сте наш изключително важен клиент! Но това тук е съвсем различна работа…

— Кажи де, ще ми я продадеш ли?

— Да! — отсича Роберто след кратка пауза.

— Е? — поглежда го важният мъж.

— Силвия — изрича най-сетне Роберто, като се обръща към касиерката, — опаковайте чантата за госпожицата!

О, боже! О, господи!

— За мен е удоволствие! — отвръща послушно Силвия, като тайничко ми хвърля един мръснишки поглед.

Главата ми се замайва. Направо не мога да повярвам на онова, което се случва в момента с мен!

— Направо не знам как да ви се отблагодаря! — запелтечвам аз по посока на важния господин. — Това е най-прекрасното нещо, което някой някога е правил за мен!