Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— Заповядайте! — изричам триумфално и подавам картата на Силвия, която се е вторачила в мен така, сякаш съм някой опасен психар. Пуска я колебливо през машинката си и само след секунда аз вече се подписвам върху касовата бележка. Подавам й бележката, а тя я прибира в едно чекмедже.

Настъпва кратка пауза. Имам чувството, че всеки момент ще експлодирам от нетърпение.

— Ами… може ли вече да ми я дадете?

— Заповядайте — отвръща нацупено тя и ми подава кремавата чанта с логото на магазина.

Стисвам студените дръжки между пръстите си и усещам как в гърдите ми се надига победоносен взрив.

Моя е!

Когато вечерта се прибирам в хотела, не вървя, а буквално летя. Това бе един от най-щастливите дни в целия ми живот. Прекарах целия ден в разхождане нагоре-надолу по Виа Монтенаполеоне с новата си ангелска чанта, поставена гордо на рамо така, че всички да я виждат. И всички я видяха, и й се възхитиха. В интерес на истината, възхищение е слаба дума за случая — хората направо я изпиваха с поглед. Все едно за един кратък миг се бях превърнала в знаменитост!

Най-малко двадесетина души се приближиха към мен, за да ме питат откъде съм я взела, а една жена с тъмни очила, която определено беше италианска филмова звезда, накара шофьора си да ми предложи три хиляди евро за чантата. А най-хубавото от всичко бе как чувах хората около мен да шептят: „Момичето с чантата «Ейнджъл»!“ И това беше само за мен! Единствено за мен!

Плъзгам се блажено заедно с въртящите се врати и влизам във фоайето, където веднага зървам Люк, застанал на рецепцията.

— Ето те и теб! — възкликва той с очевидно облекчение. — Вече бях започнал да се тревожа! Таксито ни пристигна. — И ме повежда навън към чакащото ни такси, затръшва вратата и казва: — Летище „Линате“.

Шофьорът веднага се изнася и се включва в насрещното движение, придружен от негодуващи клаксони.

— Е, как ти мина денят! — питам аз, като се опитвам да не примигвам от ужас, когато едва не се сблъскваме с друго такси. — Как мина срещата?

— Мина много добре. Ако успеем да спечелим „Аркодас Груп“ за наши клиенти, това определено ще бъде отлична новина! Точно сега са решили да разширяват дейността си, така че работата ще бъде повече от вълнуваща.

— И… мислиш ли, че ще успееш да ги спечелиш на твоя страна?

— Ще се наложи да ги поухажваме известно време. Когато се приберем, веднага започвам да подготвям офертата. Ситуацията е обнадеждаваща. Повече от обнадеждаваща!

— Браво на теб! — грейва лицето ми. — А как бе възприета косата ти?

— Доста добре — отговаря той и се усмихва кисело. — Ако искаш да знаеш… всички много я харесаха.

— Виждаш ли?! — отвръщам зарадвана. — Знаех си, че ще стане така!

— А твоят ден как мина? — пита ме Люк точно в момента, в който вземаме един завой със сто километра в час.

— Фантастично! — цъфва ми физиономията. — Направо великолепно! Вече обожавам Милано!

— Сериозно? — поглежда ме заинтригуван съпругът ми. — Даже без това? — Бръква в джоба си и изважда оттам моето портмоне.

Божичко, напълно бях забравила за него!

— Да, дори и без портмонето ми! — натъртвам победоносно. — Въпреки това успях да ти купя нещичко!

Подавам му пакетирания в бронзирана хартия подарък и го наблюдавам развълнувано как го отваря.

— Беки, ама това е прекрасно! — възкликва той. — Абсолютно… — Не довършва и започва да го разглежда от всички страни.

— Това е за да ти се извиня заради онзи, който развалих — обяснявам аз. — С горещата кола маска. Нали си спомняш?

— Да, спомням си — отговаря той, разтърсен до дън душа. — И това е… единственото, което си купила в Милано? Подарък за мен?

— Ами…

Свивам рамене и си прочиствам гърлото. Опитвам се да печеля време.

Окей. И сега какво?

Бракът трябва да се крепи на искреност и доверие. Ако не му кажа за ангелската чанта, значи предавам доверието му.

От друга страна, ако наистина му кажа… Ще трябва да обяснявам всичко за моята най-тайна от всички карти за спешни случаи. Което, честно да ви призная, хич не ми се струва добра идея.

Не ми се ще да развалям последните безценни мигове от нашия меден месец с някакъв глупав спор.

Но ние сме женени ! Ние сме съпруг и съпруга! Не би трябвало да имаме тайни помежду си! Добре де, значи ще му кажа. Веднага.

— Люк…

— Почакай! — прекъсва ме той с леко дрезгав глас. — Беки, искам да ти се извиня!

— Какво? — ококорвам се аз.

— Ти ми каза, че си се променила. Каза, че вече си пораснала. И… наистина е така. — Разтваря ръце и допълва: — Ако трябва да бъдем честни, очаквах да се върнеш в хотела с някаква голяма, екстравагантна покупка.