Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— Беки! Люк! — вика татко.

И този път наистина бягат към нас и аз усещам как в гърдите ми се надига старото вълнение.

— Мамо! Татко! Върнахме се!

Втурвам се към тях, разтворила широко ръце. Озовавам се в прегръдките на татко, а в следващия момент към нас се присъединява и мама и ето ни всички в голяма семейна прегръдка.

— Значи се прибрахте! — възкликва татко. — Добре дошла, скъпа!

— Всичко наред ли е? — вторачва се притеснено в мен мама. — Добре ли си?

— И двамата сме много добре! Просто решихме да се приберем по-рано. Много ни домъчня за всички ви! — изписквам и притискам мама към себе си. — Освен това знаехме, че ви липсваме!

И тримата заедно тръгваме обратно към къщата, където татко разтърсва приятелски ръката на Люк, а мама го прегръща топло.

— Все още не мога да повярвам! — отбелязва тя, като гледа ту мен, ту него. — Направо не мога — и това си е! Люк, какво е станало с косата ти! Колко е пораснала!

— Да, знам — ухилва й се той. — Но съвсем скоро ще се върне в нормалния си вид — още преди да се появя на работа.

В момента се чувствам прекалено превъзбудена, за да споря с него. Точно така си представях срещата ни — всички заедно и всички много щастливи.

— Хайде да влезем и да пийнем по кафе! — отсича мама и вади ключовете си.

— Кафето не е достатъчно! — отсича автоматично татко. — За случая ни трябва шампанско! Нали имаме повод да празнуваме!

— Може пък да не искат шампанско — срязва го мама. — Може би са уморени от полета. Уморена ли си от полета, мила? Искаш ли да си полегнеш малко?

— Не, благодаря! Много съм добре! — Прегръщам импулсивно мама със свободната си ръка и допълвам: — Просто съм много щастлива, че ви виждам отново.

— Ние също много се радваме да те видим, скъпа! — връща ми тя прегръдката и аз усещам познатия аромат на нейния парфюм „Туийд“, който мама ползва откакто я помня.

— Истинско облекчение е да го чуя! — засмивам се аз. — Защото преди почти ми се стори, че вие… — Не довършвам, защото се сконфузвам.

— Какво ние, мила?

— Ами, как да ти кажа, нещата изглеждаха така, сякаш вие… бягахте от мен! — И тук се засмивам повторно, за да покажа абсурдността на идеята.

Възцарява се неловко мълчание и аз съвсем ясно виждам как мама и татко се споглеждат.

— Татко ти си изпусна очилата — накрая заявява ведро мама. — Нали така, скъпи?

— Точно така — суфлира й татко. — Изпусках си очилата.

— Та се наложи да се върнем за тях — продължава да обяснява мама.

И двамата се вторачват напрегнато в мен.

Ама какво става тук, за бога? Да не би родителите ми да крият нещо от мен?

— Това Беки ли е? — пронизва въздуха нечий писклив глас и аз се обръщам, за да се изправя очи в очи със съседката ни Джанис, която ни гледа от другата страна на градинската ограда. Облечена е в розова рокля на цветя, сенките й са в същия цвят, а косата й е оцветена в някакъв много странен нюанс на кестенявото. — Беки! — хваща се тя за гърдите. — Това ти ли си?

— Здрасти, Джанис! — поздравявам я усмихнато. — Върнахме се.

— Изглеждаш великолепно! — възкликва Джанис. — Нали изглеждат страхотно и двамата?! Толкова са загорели!

— Така става, когато обикаляш света — отвръщам небрежно.

— А вижте го Люк само! Приличаш точно на Дънди Крокодила! — Джанис ни изпива с поглед, пълен с неподправено възхищение и аз не мога да не съм й благодарна за усилията.

— Хайде да влизаме вътре! — подканя ни мама. — Нямаме търпение да ни разкажете всичко!

Точно това е моментът, който си бях представяла толкова много пъти. Да седнем със семейството и приятелите си и да започнем да им разказваме за нашите приключения. Да разтворим на масата намачкана карта… да опишем изгрева над високите планини… да наблюдаваме попиващите им всичко жадно лица… да слушаме как ахкат от възхищение…

Само дето сега, когато това действително става, някак си не е точно така, както си го представях.

— Е, къде ходихте? — пита Джанис веднага, щом се настаняваме на кухненската маса.

— Ходихме навсякъде — отговарям гордо. — Назови, която и да е страна по света, и ние сме били там!

— Сериозно?! Ходихте ли до Тенерифе?

— Ами… не.

— А ходихте ми на Майорка?

— Ами… не — отговарям аз с леко раздразнение. — Ходихме в Африка, Южна Америка, Индия… — Разпервам ръце и довършвам: — Навсякъде.

— Господи! — възкликва Джанис. — А в Африка горещо ли беше?

— Доста горещо — усмихвам се снизходително аз.

— Не мога да понасям горещината — клати глава Джанис. — Никога не съм можела да я понасям. Дори и във Флорида . — Тук очите й внезапно блясват и тя пита: — А в Дисниленд ходихте ли?