Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— Ами… не.

— Е, няма значение — поглежда ме съчувствено съседката. — Може би следващия път.

Следващият път ли? Какво иска да каже с това? Следващият път, когато прекараме десет месеца в обикаляне на света ли?

— Но почивката ви наистина звучи доста интересно — добавя окуражително тя.

Идва ми да й извикам: „Ама това не беше почивка! Това си беше истинско пътешествие!“ Така де! Да не би когато Христофор Колумб се е върнал от Америка, хората да са го посрещнали на брега с възгласи: „Ей, Кристофър, ти ходи в Дисниленд, бе?!“

Поглеждам към мама и татко и забелязвам, че те дори не ни слушат. Стоят си край мивката и мама шушне нещо на татко.

А, не! Тази работа не ми харесва! Изобщо не ми харесва! Тук наистина става нещо, при това зад гърба ми! Поглеждам към Люк и забелязвам, че той също наблюдава мама и татко с озадачено изражение.

— Донесохме ви подаръци! — възкликвам и се присягам за чантата си. — Мамо, татко! Вижте!

Не без известни затруднения аз успявам да измъкна южноамериканската маска и я поднасям тържествено на мама. Маската е във формата на кучешка муцуна, с огромни зъби и големи кръгли очи и трябва да призная, че изглежда доста впечатляващо.

— Мъкнала съм я през целия път от Парагвай насам! — изтъквам гордо.

Чувствам се като истински изследовател! Вижте ме сега как нося редки артефакти от гениалната южноамериканска култура в Оксшот! Така де, колко човека във Великобритания са зървали нещо подобно?! Нищо чудно от някой музей да я поискат за поредната си изложба — или нещо подобно.

— Божичко! — възкликва мама и започва да я обръща в ръцете си. — Какво е това чудо?

— Това е традиционна ритуална маска, изработена от индианците чиригуано, нали така? — намесва се с ведър тон Джанис.

— Ти да не би да си ходила в Парагвай, Джанис?! — подскачам аз.

— О, не, скъпа! — отговаря тя и отпива важно от кафето си. — Виждала съм ги в „Джон Луис“.

Зяпвам и в продължение на няколко секунди не съм в състояние да кажа каквото и да било.

— Виждала си ги в „Джон Луис“? — изричам накрая.

— Аха, оня в Кингстън. На щанда за подаръци — отвръща тя гордо. — В наши дни можеш да си купиш всичко в „Джон Луис“!

— При Това понякога с доста добра отстъпка — изгуква в нейна подкрепа мама.

Направо не мога да повярвам! Мъкнала съм тази маска с мен приблизително девет хиляди километра из цялото земно кълбо. Уж трябваше да бъде рядко и екзотично съкровище. А през цялото това време същите такива са се мъдрели на щандовете на „Джон Луис“!

Мама не закъснява да забележи физиономията ми и побързва да каже:

— Но твоята е истинска, мила, автентична! Ще я поставим на полицата над камината, точно до златната купа на баща ти!

— Хубаво — отвръщам унило аз и поглеждам баща ми. Той продължава да се взира през прозореца и дълбоко се съмнявам, че е чул и думица от нашия разговор. Може пък ще е по-добре да му дам подаръка по-късно.

— Е, кажете сега как вървят нещата тук? — питам и поемам от мама подадената чаша кафе. — Как са Мартин и Том?

— И двамата са много добре, благодаря! — кимва Джанис. — В момента Том се премести у дома за известно време.

— Аха! — кимвам многозначително.

Том е синът на Джанис и Мартин и в последно време преживя доста неприятности в брака си. Съпругата му Луси го напусна — доколкото схванах, най-вече за това, че отказал да си направи татуировка, която да отговаря на нейната.

— Те продадоха къщата си — продължава Джанис с доста опечалена физиономия. — Иначе сделката беше доста добра, ако питаш мен.

— А той самият добре ли е?

Мама и Джанис си разменят многозначителни погледи.

— В последно време се е отдал на разнообразните си хобита — изрича накрая съседката. — Гледа да се занимава с нещо. Най-новата му страст е дърворезбата. Изработи ни какви ли не неща! — Тук Джанис прехапва устни и добавя: — Направи ни три градински пейки… две маси за хранене на птичките… а сега работи върху двуетажна лятна къщичка!

— Аууу! — изумявам се учтиво аз. — Ама това е страхотно!

Таймерът на фурната внезапно се включва и аз вдигам изненадано глава. Да не би мама да е пекла нещо, докато ги е нямало?

— Да не би да готвиш нещо? — питам изумено и надничам във фурната, която, по моя преценка, е съвсем празна.

— О, не! — отговаря сконфузено мама. — Това е само за да ми напомни да проверя страницата на и-бей!

— И-бей?! — вторачвам се невярващо аз в нея. — Какво искаш да кажеш с това „и-бей“?!

Ама мама откъде знае за и-бей?! Тя не разбира нищичко от компютри! Само преди две години аз я помолих да купи на Люк за Коледа поставка за мишката и тя хукна право към магазина за домашни любимци.