Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— Люк, недей! — изписквам, преди да успея да се спра. — Не го прави!

— Защо, какъв е проблемът? — пита Люк и този път се обръща към мен. — Беки, добре ли си?

Не, изобщо не съм добре. Обаче не знам защо.

— Не можеш да си отрежеш косата! — изричам отчаяно. — Тогава всичко ще свърши!

— Скъпа, то вече свърши — отговаря нежно той, приближава се и присяда до мен. После взема ръката ми и ме поглежда в очите. — И ти го знаеш много добре, нали? Всичко свърши. Прибираме се вкъщи. Връщаме се към истинския живот.

— Да, знам — отговарям след известна пауза. — Просто… Наистина много ми харесваш с дълга коса.

— Но не мога да се появя на делова среща в този вид! — възкликва съпругът ми и поклаща глава, в резултат на което мънистата в плитчиците му звънват. — Знаеш го не по-зле от мен!

— Добре де, но не се налага да се подстригваш! — възкликвам, внезапно озарена от гениална идея. — Много италиански мъже ходят с дълги коси. Само трябва да разплетеш плитчиците!

— Беки…

— Аз ще го направя! Аз ще ти ги разплета! Моля ти се, седни!

Бутвам Люк обратно на леглото и внимателно измъквам първите дребни мъниста, след което започвам внимателно да разплитам косата му. Когато се надвесвам над него, веднага ме лъхва деловия аромат на Люк — на скъпия му афтършейв на „Армани“, който той винаги носи на работа. Не го беше използвал откакто се оженихме.

Премествам се от другата страна и внимателно продължавам с разплитането на останалите плитчици. Никой от нас не проговаря — единственият звук в стаята е потракването на мънистата. Когато издърпвам от косата му последната, усещам, че в гърлото ми се събира буца. Което е абсурдно наистина.

Така де, не можем да прекараме целия си семеен живот в меден месец, нали? Освен това вече нямам търпение да видя мама, татко, Сузи и да се върна към нормалния живот.

И все пак… Последните десет месеца прекарах само с Люк. Не сме се отделяли един от друг за повече от няколко часа, и то рядко. А сега всичко това свърши.

Както и да е. Ще се оправя. Ще се заема с нова работа… и с приятелите си…

— Готово!

Пресягам се за моя балсам, поставям малко от него върху косата на Люк и я разресвам. Стои малко на вълни, но нищо — прилича му. При това изглежда напълно като европеец.

— Виждаш ли?! — възкликвам с малко повече ентусиазъм, отколкото действително чувствам. — Изглеждаш великолепно!

Люк разглежда скептично отражението си в огледалото и за части от секундата се изпълвам с ужас, че все пак ще настоява за подстригването си. Но после се усмихва.

— Окей! Изпълнението на присъдата се отлага. Но рано или късно ще трябва да я скъся.

— Да, знам — въздъхвам, но после добавям с нова надежда: — Важното е, че няма да е точно днес!

Наблюдавам как Люк си събира документите и ги слага в куфарчето си.

— И… с каква цел си точно в Милано?

Вярно, че Люк ми разказа по време на полета от Коломбо, обаче точно тогава сервираха безплатното шампанско и затова не съм особено сигурна, че го разбрах правилно.

— Ще се сдобием с нов клиент — корпорация „Аркодас Груп“.

— Да, вярно. Сега си спомням.

Компанията на Люк се нарича „Брандън Къмюникейшънс“ и е агенция за връзки с обществеността, представляваща финансови институции, като например банки, строителни корпорации и инвестиционни къщи. Всъщност точно така и се запознахме с него — някога, когато още бях финансов журналист.

— Искаме да разширим кръга си на влияние и да излезем извън финансите — казва Люк и щраква куфарчето си. — А това е огромна корпорация с разнообразни сфери на дейност. Притежават строителни петна, центрове за отдих, огромни магазини…

— Магазини ли? — наострям слух аз. — А дали ще ти дадат отстъпка?

— Ако получим договора — може би ще ни дадат.

Ама това е супер! Може пък компанията на Люк да реши да се насочи и към връзките с обществеността в модната индустрия! Като нищо може да започне да представлява „Долче и Габана“ вместо онези стари, скучни банки!

— А случайно да имат някакви магазини и в Милано? — подмятам с най-любезния си глас аз. — Защото бих могла да отида и да разгледам някой от тях — ей така, с проучвателна цел.

— В Милано нямат никакви магазини. Тук са единствено за една конференция, посветена на търговията на дребно. — При тези думи Люк оставя куфарчето си и се вторачва сериозно в мен.

— Какво? — питам аз.

— Беки… Знам, че сме в Милано, но, моля ти се, днес не прекалявай!

— Да прекалявам ли? — извисявам възмутено глас аз.