Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

Настъпва неловка тишина, нарушавана единствено от потракването на чаши. Намирам се в безизходица — не знам какво да кажа по-нататък. Което си е направо смехотворно! Нали това е сестра ми! Хайде де!

— А ще ходиш ли някъде на почивка тази година? — сещам се накрая. Божичко, очевидно вече съм доста отчаяна — звуча като фризьор.

— Засега още не съм решила нищо. Зависи.

Внезапно ме осенява най-жестоката идея в целия свят.

— Бихме могли да отидем заедно на почивка! — възкликвам превъзбудено. — Няма ли да бъде страхотно?! Можем да си наемем вила в Италия или нещо подобно… Така ще можем наистина да се опознаем.

— Ребека, чуй ме сега — прекъсва ме с равен тон Джес, — аз не си търся ново семейство!

На масата се възцарява такава непоносима тишина, че с нож да я режеш. Лицето ми пламва.

— Аз… знам това — смотолевям едва-едва. — Нямах предвид…

— И не се нуждая от друго семейство — продължава безмилостно тя. — Казах го на Греъм и Джейн още първия път, когато се видяхме, при това изрично го подчертах. И не затова ви издирих. Просто носех отговорността да се свържа с вас, за да ви предупредя за медицинската ситуация. Това е всичко!

— Какво искаш да кажеш с това „Това е всичко“? — прошепвам колебливо.

— Искам да кажа, че, да, радвам се, че се запознах с вас. Майка ти и баща ти са страхотни хора. Но вие си имате вашия живот… А аз си имам… — пауза, — моя.

Да не би да иска да каже, че не желае да ме познава?

Собствената си сестра ?

— Но нали току-що се намерихме! — запелтечвам аз. — След всичките тези години! Не го ли намираш за удивително? — Привеждам се напред, поставям си ръката до нейната и допълвам: — Виж, с теб имаме една и съща кръв!

— И какво от това? — махва безразлично Джес. — Това е само един биологичен факт.

— Ама… не си ли искала винаги да имаш сестра? Не си ли се чудила какво е да имаш сестра?

— Не особено — отвръща тя, но като вижда лицето ми, допълва: — Не ме разбирай накриво. Беше ми много интересно да се запознаем.

Интересно ли? Било й е интересно ?!

Свеждам поглед към капучиното и започвам да разбутвам пяната с лъжичката си.

Очевидно тя няма никакво желание да ме опознае. Собствената ми сестра няма желание да ме опознае. Какво не ми е наред?

Нищо не става така, както съм го намислила. Мислех си, че днес ще бъде един от най-страхотните дни в моя живот. Смятах, че пазаруването със сестра ми ще бъде забавно. Въобразявах си, че до този момент вече щяхме да сме се харесали! Представях си как ще си пием кафето, обкръжени от всички фантастични покупки, които сме направили, ще се кискаме, ще се бъзикаме сестрински… ще планираме къде ще отидем после…

— Какво ще кажеш, да се връщаме при майка ти? — пита Джес, като пресушава чашата си на един дъх.

— Кога, веднага ли? — вдигам изумено глава. — Ама нали имаме още много часове! Ти дори не си си купила още нищо!

Джес ме поглежда и от гърдите й се отронва нетърпелива въздишка.

— Виж какво, Беки. Просто исках да се държа любезно с теб, затова и днес дойдох тук. Обаче истината е, че не мога да понасям да ходя по магазините!

Сърцето ми се свива. Бях убедена, че на нея не й харесва. Налага се да преглътна този факт.

— Знам, че все още не сме попаднали на подходящите магазини — отбелязвам, като се привеждам с жар напред. — Обаче тези не са единствените — има и още! Можем да отидем в други…

— Не! — прекъсва ме Джес. — Ти явно не ме разбра. Не обичам пазаруването и точка!

— Каталози? — хрумва ми поредната идея. — Можем да се върнем вкъщи, да си вземем каталози и… ще бъде страхотно!

— Абе главата ти няма ли най-сетне да уври?! — повишава глас Джес, вече очевидно вбесена. — Внимавай, ще го произнеса бавно и отчетливо: МРАЗЯ ПАЗАРУВАНЕТО!

Въртя волана към къщи, обаче състоянието ми е критично. Намирам се в шок. Мозъкът ми се чувства така, сякаш нещо вътре е дало накъсо. Всеки път, когато се замисля по този въпрос, всичко около мен избухва в искри. Не мога да повярвам!

Когато пристигаме вкъщи, заварваме Люк в предната градина да разговаря с татко. Щом ни зърва да се връщаме, се извърта изумено.

— Вие двете какво правите тук толкова скоро? — спуска се той към колата. — Да не би нещо да не е наред?

— Всичко си е наред — отговарям зашеметено. — Ние просто… свършихме по-бързо, отколкото си мислехме.

— Благодаря за возенето — казва Джес, като се измъква от мястото си.

— За мен беше удоволствие.

Когато Джес се насочва към татко, Люк присяда на седалката до мен. Затваря вратата и ме поглежда проницателно.