Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

Тишина.

— Моля те! — изричам жалостиво.

— Ами, добре — кимна накрая Джес. Затваря термоса си. — Обаче трябва да свикнеш сама да си го приготвяш. Не можеш да си представиш колко пари се пестят годишно по този начин — стотици лири! Просто си купи един термос втора употреба. Освен това можеш да използваш утайката от кафето минимум два пъти. Вкусът си е съвсем нормален.

— Аз… ще го имам предвид — кимвам, като се стремя да се изключа от нея. — Хайде!

В кафенето е топло и приятно. Навсякъде се носи фантастично ухание на кафе. По мраморните масички играят отраженията на лампите, а във въздуха се разнася приятна, тиха музика.

— Виждаш ли? — усмихвам се на Джес. — Не е ли приятно? — Маса за мен и сестра ми, моля! — добавям, когато на вратата се появява сервитьор.

Направо си умирам да го изричам — моята сестра !

Сядаме и аз поставям всичките си чанти на пода. В този момент усещам, че започвам да се отпускам. Така вече е по-добре. Можем да си проведем един приятен, интимен разговор и наистина да се опознаем и харесаме! Сега, като се замисля, май трябваше да започнем точно с това.

Към нас се приближава сервитьорка, която изглежда на двадесетина години и носи табелка, на която пише: „Днес ми е първият работен ден!“

— Здравейте! — усмихвам й се лъчезарно аз. — Аз бих искала капучино, но не съм много сигурна какво ще пожелае сестра ми.

Сестра ми! При всяко изричане на тези думи душата ми се стопля!

— Всъщност, май би трябвало да пием шампанско — не успявам да се сдържа аз. — Ние сме отдавна загубени сестри!

— Аууу! — възкликва сервитьорката. — Маса гот!

— За мен само обикновена чешмяна вода, ако обичате — отсича Джес, като затваря менюто.

— Не искаш ли едно хубаво кафе с много пяна? — възкликвам изумено аз.

— Не желая да плащам престъпно надути цени на някаква глобална корпорация, трупаща нечестни пари! — изсъсква тя и отправя мръснишки поглед на сервитьорката. — Смятате ли, че 400 процента печалба е етичен подход?

— Хмм… — поглежда я шашната сервитьорката. — А ще желаете ли лед във водата? — пита накрая.

— Хайде, поръчай си и ти едно кафе! — побързвам да се намеся аз. — Хайде! И за нея капучино, моля!

Когато сервитьорката се отдалечава притеснена, Джес поклаща неодобрително глава.

— Знаеш ли каква е истинската стойност на едно капучино? Няколко пенса! А тук ни искат почти две лири!

— Ама нали получаваш безплатно шоколадче в чинийката! — обяснявам компетентно.

Господи! Джес очевидно си има някакъв проблем с кафето. Няма значение. Трябва да сменя темата.

— Е — облягам се на стола и разпервам ръце, — разкажи ми сега за себе си!

— Какво искаш да знаеш? — пита Джес.

— Всичко! — възкликвам вдъхновено. — Като например, какви са ти хобитата, като изключим ходенето пеша?

Джес потъва за известно време в размисъл, след което отвръща:

— Обичам пещернячеството.

Точно в този момент пристига сервитьорката и ни сервира капучиното.

— Пещернячеството ли? — повтарям като ехо аз. — Това какво означава — ходене по пещери ли?

Джес ме поглежда над ръба на чашата си и отсича:

— В общи линии е точно това.

— Олеле! Ама това е много…

Чудя се какви думи да използвам. Какво бих могла да кажа аз за пещерите?! Като изключим факта, че всичките са тъмни, студени и хлъзгави.

— Много интересно — изричам накрая. — Много ми се иска и аз да разгледам някоя пещера!

— Както и камъни, разбира се — добавя Джес. — Всъщност точно те са основното ми хоби.

— На мен също! Особено ако са гигантски, големи и блестящи като тези в „Тифани“! — Засмивам се, за да покажа, че се шегувам, ала Джес не реагира.

Не съм особено убедена, че схвана шегата.

— Моята докторска дисертация е върху петрогенезата и геохимията на флуоритно-хематитните депозити — изрича тя и в тези думи забелязвам далеч повече оживление, отколкото във всичко друго, което бе изрекла през този ден.

Обаче аз като че ли не схванах нито една думичка от казаното.

— Ами… страхотно! — смотолевям накрая. — Та… как стана така, че реши да изучаваш камъните?

— Баща ми ме запали по тях — отговаря Джес и лицето й най-сетне се отпуска в нещо като усмивка. — Те са и неговата основна страст.

— Татко ли? — изумявам се аз. — Нямах представа, че той си пада по камъни!

— Не твоят баща! — изпепелява ме с поглед тя. — Моят баща! Моят втори баща. Човекът, който ме е отгледал.

Ясно.

П.

Естествено, че няма предвид татко. Ама че глупава мисъл от моя страна!