Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

Но… разбира се! Тя очевидно се шегува! Ще се наложи да свикна с това нейно суховато чувство за хумор.

— Ама и ти! — сбутвам я приятелски. — Е, добре. Аз обаче бих надникнала вътре, за да пробвам някой и друг чифт, ако нямаш нищо против!

Стигам до извода, че ако пробвам достатъчно чифтове обувки, Джес като нищо накрая ще се присъедини към мен.

Да, ама не! Нито в този, нито в следващия магазин. Даже отказва да пробва тестерите с парфюми или гримовете в „Спейс НК“. Ръцете ми вече са се удължили от чанти, обаче Джес няма нито една. Очевидно не й е приятно. Вероятно вече си мисли, че съм отвратителна сестра.

— Имаш ли нужда от някакви… кухненски прибори? — изтърсвам в отчаянието си аз.

Бихме могли да си купим някакви готини престилки, някакви шикозни хромирани съдове… обаче Джес отново клати глава.

— Аз си купувам моите от складовете, където правят отстъпки. Много по-евтино излиза, отколкото по главните улици.

— Ами какво ще кажеш за куфари и чанти? — възкликвам, внезапно озарена от велико прозрение. — Куфарите са една от областите, от които човек винаги може да се възползва.

— Нямам нужда от такива неща. Имам си раница и тя ми стига.

— Ясно.

Вече ми се изчерпаха идеите. Какво друго бих могла да предложа? Може би някакви лампи? Или… килимчета?

Внезапно очите на Джес светват.

— Почакай малко! — възкликва тя и за първи път, откакто сме се запознали, я виждам да живва. — Имаш ли нещо против да влезем тук?

Заковавам се на място. Намираме се пред някакъв миниатюрен, доста невзрачен магазин за канцеларски принадлежности, в който никога досега не съм влизала.

— Ама, разбира се! — въздъхвам облекчено. — Хайде да влезем! Фантастично!

Канцеларски материали! Значи това обичала моята сестра! Разбира се! Как не се сетих за това по-рано?! Тя е студентка… непрекъснато пише нещо… съвсем естествено е да я интересуват такива неща.

Магазинчето е толкова тясно, че не съм особено убедена, че ще мога да се намърдам вътре с всичките тези торби. Затова оставам навън, изгаряща от нетърпение. Какво ли си купува Джес? Може би някакви разкошни тетрадки? Или ръчно изработени картички? Или вероятно някоя красива писалка?

Искам да кажа — браво на нея! Никога досега не бях забелязвала това магазинче!

— Е, какво си купи? — питам нетърпеливо, когато тя излиза, помъкнала две доста издути чанти. — Покажи ми! Веднага!

Джес ме поглежда безизразно.

— Нищо не съм си купила — казва накрая.

— Ама… нали носиш чанти! Какво има в тях?

— Ти не видя ли табелата тук? — И ми посочва написано на ръка съобщение на витрината. — Раздават използвани подплатени пликове!

Отваря чантите и пред очите ми лъсва цяла купчина намачкани дребни хартиени чантички и друга купчина не по-малко омачкани подплатени пликове. Съзерцавам ги втренчено и си давам сметка, че въодушевлението ми постепенно се изпарява.

— Така сигурно спестих минимум десет паунда — добавя тя с видимо задоволство. — А и човек винаги има нужда от подобни неща.

Направо не знам какво да кажа.

Как изобщо да се възхитя на тези купчини древни канцеларски материали?

— Ами… фантастично — смотолевям накрая. — Наистина са страхотни. Много ми харесват… мммм… етикетите. Е, значи и двете си взехме това, от което имаме нужда. Хайде сега да отидем да пийнем по едно капучино!

Зад ъгъла има едно хубаво кафене и с всяка крачка към него настроението ми се повишава отново. Е, може би пазаруването ни не мина така, както бях очаквала. Но това няма никакво значение. Важното е, че ето ни сега, двете сестри, отиваме да пийнем капучино и да си побъбрим. Ще седнем на някоя кокетна мраморна масичка и ще отпиваме от кафето си, и ще си разказваме за живота си…

— Аз си нося термос — достига до мен гласът на Джес, която върви малко назад.

Обръщам се развеселена и я зървам да вади бял пластмасов термос от раницата си.

— Какво?! — прошепвам с изтънял гласец.

— Не ни трябва това кафе на безбожни цени! — посочва тя с пръст към кафенето. — Надценката на подобни места е направо престъпна!

— Ама…

— Можем да седнем на тази пейка тук. Ей сега ще я забърша.

Наблюдавам я с все по-нарастващ ужас. Не е възможно да изпия първото си кафе с моята отдавна загубена сестра на някаква стара, изпочупена пейка, отпивайки от термос!

— Но аз държа да отидем в приятно кафене! — Думите се втурват от устата ми, преди да съм успяла да ги спра. — И да седнем на мраморна масичка, и да пийнем истинско капучино!