Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— Няма нищо — смотолевям аз. — Само глезенът ми не е наред.

— Тук е, само че е ранена! — крещи Сузи в мобилния си телефон, а после се заслушва. — Тарки слиза веднага с една носилка.

— Таркуин ли?! — Прекалено замаяна съм, за да понеса всичките тези новини. — Таркуин е тук?

— Аха. С приятеля си от Кралските военновъздушни сили. В тъпата планинска служба казаха, че било прекалено рано. Обаче аз си знаех, че си в беда! Знаех си, че трябва веднага да дойдем! Толкова се тревожех за теб! — Тук лицето на Сузи се сгърчва от болка. — Божичко, да знаеш само колко се тревожех! Никой не знаеше къде си… ти просто изчезна… Всички си помислихме… направо не знаехме какво да мислим… опитвахме се да проследим сигнала на мобилния ти телефон, обаче нямаше такъв… после внезапно се появи… И ето те теб сега, цялата… цялата в рани. — Всеки момент ще се разреве. — Беки, толкова съжалявам, че не ти се обадих веднага! Толкова съжалявам!

Хвърля се на врата ми и ме прегръща. И в продължение на няколко мига просто си стоим така, притиснати една към друга, а дъждът се лее върху нас.

— Добре съм — преглъщам накрая. — Наистина съм добре! Вярно, че паднах. Обаче бях със сестра си! И тя се погрижи за мен!

— Сестра ти ли? — Сузи смъква леко ръце от мен и се обръща бавно към Джес, която си стои и ни наблюдава неловко, пъхнала, както винаги, ръце в джобовете.

— Това е Джес! — представям я гордо аз. — Джес, това е Сузи!

Двете се съзерцават известно време през пелената на дъжда. Не мога да разбера какво ли си мислят една за друга.

— Здравей, сестро на Беки! — изрича накрая Сузи и подава ръка.

— Здравей, най-добра приятелко на Беки! — отвръща Джес и я поема.

Отгоре се чува някакъв ужасен тропот и всички вдигаме глави. Виждаме Таркуин, който слиза внимателно по склона, облечен в някакъв удивително готин армейски екип, плюс специална шапка с лампичка отгоре.

— Таркуин! — посрещам го аз. — Здрасти!

— Ей сега слиза и Джеръми със сгъваемата носилка — отвръща весело той. — Ама и ти ни уплаши, Беки! Люк? — казва в мобилния си. — Чуваш ли ме? Намерихме я!

Сърцето ми спира да бие.

Люк?

— Как така… — започвам, обаче установявам, че устните ми треперят и не знам какво да кажа. — Как така Люк…

— Не може да тръгне от Кипър заради лошото време — отговаря Сузи. — Но през цялото време, откакто те търсим, държим връзка с него. Да знаеш само в какво състояние е!

— Ето ти и Беки — тъкмо казва Таркуин й ми подава телефона.

Не мога да го поема, толкова треперя от нерви.

— Той все още ли… все още ли ми се сърди? — смотолевям накрая.

Сузи се вторачва безмълвно в мен. Дъждът плющи върху косата й и се стича по лицето й.

— Беки, можеш да ми вярваш, че Люк въобще не ти е сърдит!

Вдигам телефона до ухото си, като примигвам от болката при натиска до разраненото ми лице.

— Люк?

— Боже мой, Беки! Слава на бога!

Гласът му достига до мен от много далече, линията пращи и почти нищо не мога да разбера. Но веднага щом чувам така познатия му и обичан глас, всичко от последните няколко дена се събира и избликва. Очите ми се насълзяват и аз започвам да се давя.

Искам да го видя! Искам да го видя и да си се прибера вкъщи!

— Слава на бога, че си жива! — Люк звучи далеч по-разнебитен, отколкото някога съм го чувала. — Направо си бях изгубил ума…

— Да, знам — преглъщам. — Извинявай. — Сълзите вече рукват свободно по бузите ми. Не мога да говоря. — Люк, много съжалявам за всичко…

— Недей! Аз трябва да съжалявам! Господи, помислих си… — Не довършва и започва да диша тежко. — Просто никога повече не се губи, става ли?

— Няма. — Изтривам гневно сълзите си и прошепвам: — Господи, как искам да си тук…

— Скоро се прибирам. Тръгвам веднага, щом мине бурята. Нейтън ми предложи частния си самолет. Той е страхотен!

И за мой най-голям ужас гласът му се стопява в пращенето.

— Люк?

— … хотел…

Връзката се разпада. Нищо не му разбирам.

— Обичам те! — изричам отчаяно и телефонът заглъхва.

Вдигам глава и осъзнавам, че всички ме наблюдават съчувствено. Таркуин ме потупва приятелски по рамото с мократа си ръка и изрича тихо:

— Хайде, Беки! Време е да те качваме в хеликоптера!

Всичко в болницата ми е малко в мъгла. Всичко е ярка светлина и шум и много въпроси, и разкарване с количка — и накрая се оказва, че съм си счупила глезена на две места и че трябва да ми гипсират крака. Освен това ми правят някакви шевове и проверяват дали не съм лепнала някой тетанус или болестта луда крава, или знам ли какво още.