Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

И двете започваме да се придвижваме напред, отчасти накуцвайки, отчасти пързаляйки се по калния сипей, като постепенно успяваме да си изградим някакъв общ ритъм на движение. Стискам зъби, за да сподавя болката, защото не искам да напрягам и без това напрегнатата обстановка.

— Дали ще дойде някой да ни спаси? — успявам да произнеса по едно време.

— Надали. Не е минало достатъчно дълго време, откакто ни няма — отвръща Джес, спира за малко и казва: — Окей. Сега остава само една малка стръмна отсечка. Дръж се за мен!

Успявам някак си да се изкача по хлъзгавия скалист склон, уповавайки се на силните ръце на Джес. В доста добро състояние е, няма спор. Като нищо щеше да се спусне сама долу, въпреки дъжда. И в този момент си давам сметка, че ако не бях аз, сега тя щеше да си бъде на тихо и топло у дома.

— Благодаря ти, че ми помагаш — изломотвам аз, когато отново започваме да се тътрим напред. — Благодаря ти, че остана тук с мен!

— Няма защо — отвръща тя, без да спира.

Дъждът бие в лицето ми и почти ме задушава. Главата ми отново ме заболява, завива ми се свят, а болката в глезена става вече непоносима. Обаче съм длъжна да продължа напред. Не мога да предам доверието на Джес!

Внезапно, въпреки дъжда, до ушите ми достига някакъв друг шум. Сигурно си въобразявам. Или може би е просто вятърът. Не може да е истина.

— Чакай малко! — заковава се на място Джес. — Какво е това?

И двете се заслушваме. Вярно е! Истина е!

Истинско бръмчене на хеликоптер!

Вдигам глава и през мъглата и пороя зървам бледите светлинки.

— Помощ! — започвам да пищя и да махам отчаяно с ръце. — Тук сме!

— Тук сме! — крещи и Джес и започва да описва кръгове с фенерчето си. — Тук сме! Помощ!

Хеликоптерът прави няколко кръга над главата ни, а после, за мой най-голям ужас, изчезва.

— Не ни ли видяха? — ахвам.

— Не знам — отвръща Джес с напрегната и разтревожена физиономия. — Трудно е да се каже. Пък и не биха могли да се приземят никъде тук. Могат само на върха, а после да слязат пеша.

И двете оставаме неподвижни за известно време, ала хеликоптерът не се връща.

— Ясно — кимва накрая Джес. — Хайде да продължаваме. Скалите поне ще ни скрият от вятъра.

И продължаваме така, както почнахме. Но този път силите ми като че ли ги няма. Чувствам се напълно изтощена. Цялата съм вир-вода, замръзвам и доколкото мога да преценя, вече не са ми останали никакви запаси от енергия. Катерим се по склона болезнено бавно, привели глави една към друга, сплели ръце една върху друга, и двете едва поемайки си дъх, докато дъждът ни бие безмилостно по лицата.

— Чакай малко! — заковавам се този път аз. — Като че ли чувам нещо. — Сграбчвам здраво Джес и извивам врат.

— Какво?

— Чух нещо…

Примигвам, когато през дъжда зървам бледа светлинка, която играе по склоновете. Далечен лъч от фенерче. И долавям звук от човешко движение.

О, господи! Това са хора! Най-сетне!

— Това е планинската спасителна служба! — изпищявам неистово. — Идват! Тук! Помощ!

— Тук сме! — започва да вика и Джес и отново раздвижва лъча на фенерчето си.

Другият лъч изчезва за миг, но после отново се появява.

— Помощ! — вика с пълно гърло Джес. — Тук сме!

Никакъв отговор. Но къде изчезнаха всички? Да не би пак да не са ни видели?

— Помоооощ — разпищявам се отчаяно аз. — Моля ви, помооооощ! Тук сме! Не ни ли чувате?

— Беки?

Насред бушуващата буря до ушите ми достига един познат, писклив глас. Замръзвам на място.

Какво?

Да не би… да халюцинирам?

Но това ми прозвуча точно като…

— Беки? — крещи отново същият глас. — Беки, къде си?

— Сузи?!

Когато вдигам поглед, на козирката над нас се появява фигура със стари дочени панталони. Косата й е прилепнала към лицето и размахва включено фенерче. Поставя ръка над очите си и се оглежда, а цялото й лице е сбръчкано от тревога.

— Беки! — пищи тя. — Беки! Къде си?

Сигурно халюцинирам. Това трябва да е мираж. Сигурно гледам някое огъващо се под напора на вятъра дърво и си мисля, че е Сузи.

— Беки? — Най-сетне ни вижда. — О, божичко! Беки! Намерихме я! — крещи през рамо тя. — Тук! Беки! — И започва да слиза към нас, събаряйки по пътя си дребни камъчета.

— Познаваш ли я? — обръща се изумено към мен Джес.

— Това е Сузи — преглъщам аз. — Това е най-добрата ми приятелка!

Нещо не мога да си поема дъх. Нещо ми е застанало в гърлото. Сузи е тръгнала да ме търси. Изминала е целия този път, за да ме търси!

— Беки! Слава богу! — Сузи се приземява при нас сред порой от камъчета и се вторачва в мен. Лицето й е цялото в кал, сините й очи — разширени от ужас. — О, господи! Ти си ранена! Знаех си! Знаех си…