Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— Не можем ли да потърсим тук някакви корени или плодове? — предлагам аз.

Джес ме поглежда изумено и изтъква:

— Беки, аз не съм Тарзан. — Свива рамене и обгръща с ръце краката си. — Просто ще трябва да седим тук и да чакаме.

— Значи… ти не си носиш мобилен телефон, когато тръгваш из планината, така ли? — питам предпазливо.

— Нямам мобилен телефон. Обикновено не ми трябва.

— Права си. Обикновено не ти се налага да се грижиш за тъпата си контузена сестра.

— Така е, обикновено не ми се налага — обръща се и протяга ръка към нещо зад нея. — Посъбрах някои от нещата ти, между другото. Когато падна, те бяха навсякъде около теб.

— Благодаря ти — кимвам и поемам нещата от ръката й. Миниатюрен лак за коса. Несесерът ми за маникюр. Компактна пудра.

— Обаче не успях да открия чантата ти — допълва Джес. — Кой знае къде е отлетяла.

Сърцето ми спира да бие.

Моята ангелска чанта.

Моята звездна чанта за две хиляди евро. Чантата, за която всички филмови величия по света се бият.

След всичко това — нея я няма. Загубена в планината, в средата на нищото.

— Ами… няма значение — успявам някак си да се усмихна аз. — Случват се такива неща.

С разранените си, вкочанени пръсти успявам някак си да отворя кутийката с пудрата. И колкото да не е за вярване, огледалото е все така непокътнато. Въоръжавам се със смелост и се поглеждам в него. Само за да се отдръпна ужасено. Приличам на опърпана гарга. Косата ми се е разхвърчала на всички посоки и двете ми бузи са одрани, а на челото ми се вижда огромна цицина.

— И какво ще правим сега? — затварям пудриерата и вдигам глава аз.

— Трябва да останем тук, докато не свърши бурята — отговаря Джес.

— Това е ясно. Питам какво ще правим, докато трае бурята?

Джес ми отправя един безизразен поглед, след което изрича с равен тон:

— Мислех си, че бихме могли да погледаме „Когато Хари срещна Сали“ и да си похапваме пуканки.

Не мога да се сдържа да не се изкискам. Ама Джес всъщност имала чувство за хумор! Но го е крила под студената си маска.

— Какво ще кажеш да си направим маникюра една на друга? — предлагам аз. — Ето, имам и несесер!

— Да си направим маникюра ли?! — ококорва се сестра ми. — Беки, даваш ли си сметка, че се намираме дълбоко в планината?

— Ама разбира се! — кимам възторжено с глава аз. — Точно в това е смисълът! Тук си нося един изключително издръжлив лак, който не се чупи при никакви обстоятелства! — и й показвам шишенцето. — Ето, виж, на картинката даже се вижда жена, която катери планината !

— Направо невероятно! — възкликва Джес и поема шишенцето от ръката ми. — И хората си падат по подобни неща, така ли?

— Хайде де! Какво друго ни остава да правим? — подкачам я и правя невинна пауза. — Така де, като не можем да се забавляваме по друг начин, като например да си изчисляваме сметките…

Джес ме поглежда игриво и отсича:

— Хубаво де! Ти печелиш! Хайде, направи ми маникюра!

Докато бурята около нас си вилнее ли, вилнее, ние си лакираме взаимно ноктите в ярко, блестящо розово.

— Страхотно! — възкликвам възхитено аз, когато Джес приключва с лявата ми ръка. — Направо можеш да станеш маникюристка!

— Благодаря ти — кимва иронично тя. — Тъкмо се чудех каква нова кариера да подхвана.

Размахвам пръсти под светлината на фенерчето, а после си отварям пудриерата, за да се насладя на отражението си.

— Трябва да се научиш да си слагаш пръста замислено на устата — обяснявам, като й показвам. — По същия начин, както когато си сложиш нов пръстен или гривна. За да могат хората да те видят. — И й поднасям огледалото, обаче тя извръща поглед.

И автоматично се затваря в себе си.

— Не, благодаря.

Прибирам пудриерата и се размислям. Главата ми се къса от мислене. Трябва да я попитам защо мрази огледалата. Обаче трябва да подходя много тактично.

— Джес… — изричам накрая.

— Да?

— Защо мразиш огледалата?

Настъпва тишина, в която се чува единствено воят на вятъра. Накрая Джес ме поглежда и отговаря:

— Не знам. Може би защото, когато бях малка, всеки път, когато се поглеждах в огледалото, баща ми ми казваше да не бъда толкова суетна.

— Суетна ли?! — ококорвам се аз. — И ти го е повтарял всеки път?!

— Почти всеки. — Свива рамене, но когато забелязва изражението ми, пита: — Защо? Твоят какво ти казваше?

— Родители ми ми казваха… — Тук вече усещам значително притеснение, ала продължавам: — Казваха ми, че аз съм най-красивото ангелче, което някога е падало от небето.