Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— Ясно — свива рамене Джес, като че ли иска да каже: „Нищо чудно.“

Свеждам поглед към ноктите си и накрая казвам:

— Боже, наистина си права! Много са ме глезили! Моите родители винаги са ми давали всичко! Никога не ми се е налагало да се грижа за каквото и да било сама! Никога! Около мен винаги е имало някой, който да върши тежката работа. Първо мама и татко… после Сузи… после Люк…

— А аз трябваше да се грижа за себе си още от мига, в който си стъпих на краката — отбелязва Джес. Лицето й се пада под сянката на фенера, така че не мога да зърна изражението й точно в този момент.

— Баща ти… очевидно е бил доста… суров — изричам предпазливо.

В продължение на няколко секунди Джес не отговаря нищо.

— Татко никога не е изразявал някаква емоция пред мен — казва накрая. — Никога не ми е казвал кога се гордее с мен. Не че не го е чувствал! Но в нашето семейство ние не сме свикнали да бърборим за всичко така, както е във вашето!

Внезапен порив на вятъра разхлабва едното колче на палатката и дъждът ни връхлита. Джес грабва края на платнището и започва да търси нещо, с което да го укрепи.

— Та аз съм същата — продължава, докато забива колчето и го подпира с един камък. — Само защото не говоря за нещата не означава, че не ги чувствам. — Оглежда се и накрая среща погледа ми с видимо усилие на волята. — Беки, когато ти дойдох на гости в апартамента, не съм искала да се държа нелюбезно. Нито пък… студено.

— Аз просто не трябваше да те обиждам така — изричам с искрено угризение аз. — И много съжалявам…

— Не, не! — прекъсва ме сестра ми. — Аз съм тази, която трябва да каже, че съжалява! Можеше да се постарая повече. Можеше да взема участие в нещата, които беше измислила. Обаче… ако трябва да бъда честна… малко се притеснявах от теб.

— Да, Люк ме предупреди, че понякога просто обсебвам хората — отбелязвам тъжно аз.

— Взех те за луда — казва Джес и аз се усмихвам. — Не, наистина те помислих за луда! Реших, че родителите ти сигурно са те взели от някой дом за деца с психически проблеми!

— О! — възкликвам неловко. После разтърквам главата си, която пак започва да ме боли.

— Трябва да поспиш — отбелязва Джес, като ме поглежда загрижено. — Сънят е най-доброто лекарство. И най-доброто обезболяващо. Ето ти едно одеяло. — И ми подава нещо, което ми прилича на тънък лист фолио.

— Ами… добре — изричам не особено уверено аз. — Ще опитам.

Полагам глава върху най-малко неудобното място, което успявам да намеря, и затварям очи.

Обаче не мога да заспя. Целият ни разговор минава през главата ми под съпровода на плющящия дъжд и воя на вятъра.

Аз съм разглезена.

Аз съм досадна глезла.

Нищо чудно, че на Люк му писна от мен. Нищо чудно, че бракът ни е абсолютна катастрофа. Вината е изцяло моя.

О, господи! Ето че очите ми отново се насълзяват и от това главата ме заболява още повече. Вратът ми е под някакъв странен наклон… а в гърба ми се е впил някакъв камък…

— Беки, добре ли си? — пита Джес.

— Не особено — признавам си аз с плачевен тон. — Изобщо не мога да заспя.

Настъпва тишина и аз допускам, че Джес не ме е чула или че просто няма какво друго да каже. Но миг по-късно усещам нещо до себе си. Обръщам се и виждам, че тя ми поднася парче бял сладкиш.

— Вярно, че не е шоколадче с ментов крем — изрича безстрастно тя.

— А какво е? — проплаквам аз.

— Ментов кейк „Кендал“. Традиционна храна за алпинистите.

— Благодаря — прошепвам и отхапвам едно парченце. Вкусът е сладък, обаче доста странен, и макар че не ми допада особено, отхапвам второ парченце, за да не я обидя. И после, за мой огромен ужас, сълзите отново рукват от очите ми.

Джес въздъхва, отхапва от своето парче и пита:

— Какво има сега?

— Люк никога повече няма да ме обича! — изхълцвам аз.

— Съмнявам се.

— Напротив! — Вече и носът ми руква и аз го изтривам с ръкава си. — Откакто се върнахме от сватбеното ни пътешествие, всичко върви от лошо към по-лошо! И вината е изцяло моя. Аз провалих всичко…

— Вината не е изцяло твоя — прекъсва ме Джес.

— Какво?! — опулвам се аз.

— Никога не бих казала, че вината е само твоя — изрича спокойно тя. — За тази игра винаги са нужни двама. — Прибира остатъка от кейка в опаковката му, отваря ципа на раницата си и го пъхва вътре. — Като си говорим за различни мании, трябва да ти кажа, че Люк е напълно обсебен пък от работата си!

— Да, знам, че е така. Но си мислех, че се е променил. По време на медения ни месец бе напълно спокоен. Всичко беше перфектно. И аз бях толкова щастлива!