Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

Пронизва ме болка, когато си спомня как двамата с Люк си държахме ръцете, загорели от слънцето, безгрижни… Как правехме заедно йога. Как седяхме на терасата в Шри Ланка и планирахме изненадващото си завръщане…

Имах такива големи надежди. И нищо не се нареди така, както го мислех.

— Животът не е безкраен меден месец — изтъква Джес. — И след него е напълно нормално да се очаква някакъв срив.

— Но аз толкова очаквах да се омъжа! — преглъщам. — И си представях разни неща! Например как всички седим около голямата дървена маса в трапезарията и се смеем. Люк, аз, Сузи… Таркуин… и всички сме толкова щастливи…

— И какво стана? — поглежда ме изпитателно Джес. — Имам предвид със Сузи. Майка ти ми каза, че тя е най-добрата ти приятелка.

— Беше. Но докато мен ме нямаше, тя… си е намерила друга приятелка. — Вторачвам се в синьото платнище над главата си и в гърлото ми отново се образува буца. — Всички около мен са си намерили нови приятели, нова работа и вече… не се интересуват от мен. Аз… аз… вече нямам никакви приятели.

Джес затваря ципа на раницата си и дръпва здраво връзките й. После вдига глава и изрича:

— Имаш мен!

— Но ти дори не ме харесваш — отбелязвам тъжно.

— Е, но съм твоя сестра — отсича тя. — Така че се налага да те търпя, нали така?

Вдигам глава и забелязвам, че в очите й играят весели пламъчета. И от тях се излъчва топлота. Топлота, която никога до този момент не съм виждала.

— Знаеш ли, че Люк иска да бъда точно като теб? — питам аз.

— Аха. Добре.

— Ама това е вярно! Иска да бъда пестелива и разумна! — Оставям остатъка от парчето си кейк зад един камък с надеждата, че Джес няма да забележи. — Ще ме научиш ли да бъда такава?

— Да уча теб . Да бъдеш пестелива.

— Да! Моля те!

Джес подбелва очи и накрая отбелязва спокойно:

— Ако смяташ да ставаш пестелива, няма да е зле да запомниш, че не необходимо да изхвърляш на вятъра едно напълно годно за ядене парче кейк.

— О, да бе! — сконфузвам се аз. Вземам го обратно и отново отхапвам. — Хммм… не е зле!

Вятърът вие още по-яростно, а палатката плющи все по-бързо и по-бързо. Загръщам се с тънкото одеялце на Джес, като за милионен път се упреквам защо не си взех поне една жилетка. Или дори непромокаем екип за алпинисти. И точно тогава се сещам за нещо. Бръквам в джоба на полата си и — направо не мога да повярвам! Малката торбичка си е все още там!

— Джес, това е за теб — казвам, като го вадя от джоба си. — Всъщност, отидох у вас само за да ти го оставя.

И й подавам малката тюркоазена торбичка. Тя бавно развързва връзките и изсипва сребърната огърлица от „Тифани“ в ръката си.

— Това е огърлица — обяснявам аз. — И аз имам същата. Ето, виж!

— Беки! — слисва се тя. — Ама това е… наистина…

За части от секундата ме пронизва ужасът, че ще каже нещо от рода на „неподходящо“ или „неприлично“.

— Фантастично! — изрича накрая тя. — Това е фантастично! Много ми харесва! Благодаря ти!

Закопчава огърлицата на врата си и аз я оглеждам доволно. Много й отива! Странното в случая е, че нещо в лицето й ми се струва различно. Сякаш си е променило формата. Като че ли тя…

— О, господи! — възкликвам удивено. — Ти се усмихваш !

— Не е вярно — отрича автоматично Джес. Виждам я как се опитва да сдържи усмивката си, ала не успява. Всъщност, усмивката й става още по-широка и тя вдига ръка, за да докосне огърлицата на врата си.

— Да, ама не! — кискам се вече аз. — Ти се усмихваш! Значи напипах слабото ти място, а! Дълбоко в себе си ти също си момиче на „Тифани“!

— Нищо подобно!

— Охо, и още как! Знаех си! Виж сега, Джес…

Но каквото и да се каня да кажа, потъва във воя на вятъра, защото този в този момент, без никакво предупреждение бурята изтръгва единия край на палатката.

— Божичко! — пищя аз, когато върху лицето ми се изсипва порой от дъжд. — О, господи! Палатката! Дръж я!

— Мамка му! — вика Джес и се опитва да задържи плющящото платно и отчаяно да го закотви в земята, обаче следващ силен порив го изтръгва от ръката й. Платното започва да се издува като платно на кораб, а после изчезва някъде из планината.

Опитвам се да зърна Джес през пороя пред очите си.

— И сега какво ще правим? — опитвам се да надвикам вятъра и пороя.

— Господи! — търка разтревожено лице тя. — Окей. Налага се да намерим някакъв подслон. Можеш ли да се изправиш?

Помага ми да се изправя на крака, но аз изпищявам от болка. Глезенът ми!

— Налага се да стигнем до онези скали там! — вика Джес, като сочи напред през дъжда. — Облегни се на мен!