Мишел Уелбек - Платформата

— Ако иска да бъде избран, Жоспен би трябвало да го накара да замълчи поне до втория тур.

— Явно, че стратегията започва да ти харесва…

Независимо от всичко и мен започваше да ме обзема безпокойство. Валери работеше отново до късно, рядко се прибираше вкъщи преди девет часа; може би щеше да е по-сигурно да си купи някакво оръжие. Имах една връзка, братът на един художник, на когото бях организирал изложба преди две години. Не беше наистина от подземния свят, но беше взел участие в няколко организирани измами. Беше по-скоро изобретател, човек, който се занимава с всичко. Наскоро споделил с брат си, че открил начин за подправяне на новите лични карти, за който се носеше славата, че е невъзможно да бъдат фалшифицирани.

— В никакъв случай — отговори ми веднага Валери. — Нищо не рискувам — през деня не излизам никога от предприятието, а вечер се връщам винаги с кола, независимо в колко часа.

— Но има червени светофари.

— От централата на „Орор“ до входа на магистралата има само един светофар. После излизам от Порт д’Итали и съм веднага вкъщи. Нашият квартал поне не е опасен.

Беше права, в самия Чайнатаун имаше изключително малко нападения и обири. Не знаех как го постигаха — дали си нямаха собствена система за охрана? Във всеки случай ни бяха забелязали, още като се нанесохме, поне двайсетина души ни поздравяваха най-редовно. Европейците тук бяха рядкост и ние се брояхме на пръсти в блока. Понякога се появяваха съобщения, написани на ръка, които явно приканваха на събрания или на празненства; но какви събрания? какви празненства? Можеш да живееш години наред с китайци, без да разбереш техния начин на живот.

Обадих се все пак на познатия си, той обеща да провери и ми се звънна след два дни. Можело да си набавя сериозен пистолет, в много добро състояние, за десет хиляди франка — в цената се включваше солиден запас от патрони. Трябвало обаче да го почиствам редовно, за да не е ръждясал в мига, когато ще ми се наложи да го използвам. Отново заговорих за това с Валери. „Няма да мога — каза тя, — няма да мога да стрелям.“ „Дори и при смъртна опасност?“ Тя поклати глава: „Не… — повтори, — просто е невъзможно.“ Не настоях. „Когато бях малка — ми каза тя малко по-късно, — не бях в състояние да заколя дори кокошка.“ Честно казано, аз бях същият; но да убиеш човек ми се струваше много по-лесно.

За себе си, колкото и да е странно, не се страхувах. Вярно, че нямах почти никакви контакти с варварските орди , освен от време на време в обедната почивка, когато отивах да се поразходя във „Фором де Ал“ 139 139 Forum des Hailes (фр.) — голям търговски комплекс в центъра на Париж, построен на мястото на старите парижки хали. — Б.пр. , където хитрото припокриване на силите на сигурността (полицията за опазване на обществения ред 140 140 Compagnies républicaines de sécurité (CRS) — специално подразделение на френската национална полиция, създадено през 1944 г. — Б.пр. , униформените полицаи, пазачите, наети от асоциацията на търговците) изключваха теоретически всякаква опасност. Движех се по спокойния терен на униформените и се чувствах малко като в Тоари 141 141 Thoiry — малко населено място в Ивлин, в окръга Рамбуйе. — Б.пр. . Знаех добре, че ако не бяха силите на реда, щях да бъда лесна плячка, макар и доста безинтересна; съвсем обикновено, облеклото ми на среден чиновник не можеше с нищо да ги изкуши. Колкото до мен, всички тия младежи, произлизащи от опасните класи, не ме привличаха с нищо; не ги разбирах, нито се опитвах да ги разбера. Не симпатизирах нито на техните увлечения, нито на ценностите им. Лично аз не бих направил и най-малкото усилие, за да притежавам часовник „Ролекс“, обувки „Найк“ или БМВ Z3; така и не успях да открия разликата между марковите стоки и стоките куча марка. В очите на света явно не бях прав. Съзнавах това — бях малцинство, следователно грешах. Трябваше да има някаква разлика между ризите „Ив Сен Лоран“ и останалите ризи, между мокасините „Гучи“ и мокасините „Андре“ 142 142 Евтина верига магазини за обувки. — Б.пр. . И аз бях единственият, който не виждаше никаква разлика; този мой дефект обаче не беше достатъчен, за да осъдя света. Нима очакват от слепеца да си присвои ролята на експерт по изкуството на постимпресионизма? По силата на своето заслепление, което беше наистина неволно, аз се поставях извън една жива човешка действителност, достатъчно мощна, за да ражда всеотдайност и престъпления. Вън от съмнение е, че благодарение на своя полудивашки инстинкт тези младежи надушваха красивото; желанието им беше похвално и напълно в съответствие със социалните норми; тоест би било достатъчно само да намери своя подходящ израз.