Мишел Уелбек - Платформата

И все пак, като се замисля, трябва да призная, че Валери и Мари-Жан — двете женски, макар и бегли в живота ми присъствия — проявяваха абсолютно безразличие към блузите „Кензо“ и чантите „Прада“; всъщност, доколкото ми беше известно, те си купуваха всякакви марки. Жан-Ив, който сред познатите ми беше облагодетелстван с най-високата заплата, имаше предпочитания към блузите с якички на „Лакост“; но го правеше някак машинално, по стар навик, без дори да провери дали любимата му марка не е била надмината по слава от по-скорошен конкурент. Някои от чиновниците на Министерството на културата, които познавах по физиономия (ако мога така да се изразя, защото след всяка нова среща с тях редовно забравях имената им, постовете им — всичко освен лицата им), си купуваха дизайнерски дрехи ; но винаги ставаше дума за млади и световнонеизвестни дизайнери, разпространявани в един-единствен магазин в Париж, които, знаех, нямаше да се поколебаят да зарежат, ако случайно станеха по-известни.

Могъществото на „Найк“, „Адидас“, „Армани“, „Вюитон“ беше въпреки всичко неоспоримо; можех да намеря за това конкретни доказателства всеки път, когато прехвърлях „Фигаро“ и по-специално рубриките на бледорозовите му страници. Но кой точно освен младежите от крайните квартали бе причина за успеха на тези марки? Сигурно имаше цели сектори от обществото, които ми бяха неизвестни; освен ако не ставаше дума за замогналите се класи от Третия свят. Бях пътувал малко, бях живял малко и ставаше все по-ясно, че не разбирам много от съвременния свят.

На 27 септември се състоя събрание с единайсетте началници на селищата „Елдорадор“, дошли за случая в Еври. Беше обичайното, провеждано всяка година по едно и също време събрание, на което трябваше да се направи равносметка на резултатите от лятото и да се предвидят подобрения. Този път обаче то имаше особено значение. Първо, три от селищата щяха да сменят собствениците си — договорът с „Некерман“ беше наскоро подписан. Второ, в четири от останалите селища — тези, които преминаваха под названието „Афродита“ — началниците трябваше да се подготвят да съкратят наполовина персонала си.

Валери не присъстваше на събранието, тя имаше среща с представител на „Италтрав“, за да го запознае с проекта. Италианският пазар беше много по-раздробен от северноевропейския — макар и да беше първият италиански туроператор, финансовата мощ на „Италтрав“ не възлизаше дори и на една десета от тази на TUI; въпреки това един договор с тях можеше да докара полезна допълнителна клиентела.

Тя се върна от срещата си към деветнайсет часа. Жан-Ив беше сам в кабинета си, събранието беше току-що свършило.

— Как реагират?

— Зле. Всъщност ги разбирам, сигурно самите те се чувстват изправени на подсъдимата скамейка.

— Имаш намерение да смениш началниците на селищата?

— Това е нов проект; по-добре е да го започнем с нови екипи.

Гласът му беше много спокоен. Валери го изгледа учудено — в последно време беше набрал увереност — и твърдост.

— Сега съм убеден, че ще спечелим. По време на обедната почивка дръпнах настрани началника на Бока Чика в Сан Доминго. Исках да съм сигурен в нещата и да разбера какво прави, за да има 90% заетост на местата, независимо от сезона. Той започна да извърта, изглеждаше доста смутен, заговори ми за работа в екип. Накрая го попитах направо дали позволява на момичетата да се качват по стаите на гостите; беше наистина трудно да го накарам да си признае, страхуваше се от наказание. Бях принуден да му кажа, че това не ме смущава, дори напротив, че намирам инициативата му интересна. Едва тогава призна. Намирал за глупаво клиентите му да наемат стаи на два километра от селището, често без течаща вода и с риск да бъдат измамени, при положение че разполагат с всички удобства на място. Поздравих го и му обещах, че ще запази мястото си на началник селище, пък дори и да се окаже единственият.

Свечеряваше се; той светна лампата на писалището си и помълча известно време.

— За другите не изпитвам никакви угризения. Те са с почти един и същ профил — на бивши донжуани, дошли в удобно за тях време. Могли са да притежават всяка жена, която са си пожелавали, без да дават нищо насреща, въобразявайки си, че като са станали началници на селища, ще могат да се шматкат на слънце до пенсия. С тяхното време е свършено и толкова по-зле за тях. Сега имам нужда от истински професионалисти.

Валери кръстоса крака, погледна го, без да каже дума.