Мишел Уелбек - Платформата

Още на другия ден той се опита да направи първите контакти. Късметът му се усмихна веднага — Готфрийд Рембке, президентът на директорския съвет на TUI, щеше да прекара няколко дни във Франция в началото на идния месец, можеше да им отдели време за един обяд. Междувременно те биха могли да представят проекта си писмено, той щеше да се запознае с него. Жан-Ив влезе в кабинета на Валери, за да й съобщи новината; тя замръзна. Годишният търговски оборот на TUI беше двайсет и пет милиарда франка, три пъти повече от „Некерман“, шест пъти повече от „Нувел Фронтиер“; това беше първият световен туроператор.

Те посветиха остатъка от седмицата на изготвянето на възможно най-изчерпателно описание. От финансова гледна точка проектът не изискваше значителни инвестиции — някои промени в мебелировката, със сигурност пребоядисване с цел да се придаде по-„еротичен“ оттенък — стигнаха бързо до съгласие по отношение на названието „галантен туризъм“, което щеше да се използва във всички документи на предприятието. Най-важно бе, че можеха да се надяват на значително намаление на фиксираните разходи — вече нямаше да има спортни мероприятия и детски клубове. Отпадаха заплатите на дипломираните детски учителки, на треньорите по сърф, по стрелба с лък, по аеробика, по подводно гмуркане; на специалистите по икебана, по гледжосване или рисуване върху коприна. След една първоначална прогноза Жан-Ив си даде сметка изумен, че заедно с амортизацията годишните разходи по клубовете ще спаднат с 25%. Провери три пъти сметките си, всеки път с един и същ резултат. Това беше особено удивително, като се има предвид, че възнамеряваше да предложи каталожни тарифи за престоя, които да бъдат с 25% по-високи от приетото за тази категория — или с други думи, да се изравни със средните цени на „Клуб Мед“. Печалбата отскачаше с 50%. „Твоят приятел е гений…“ — каза той на Валери, която влизаше в кабинета му.

През всичките тези дни в предприятието обстановката беше малко странна. Сблъсъкът на площадката в Еври миналия уикенд не беше нещо необичайно; резултатът обаче от седем загинали беше стряскащ. Много от чиновниците, особено по-старите, живееха в непосредствена близост с предприятието. Бяха живели първоначално в жилищните блокове, строени почти едновременно с административната сграда; после доста от тях бяха теглили заеми, за да си купят къщи. „Съжалявам ги — каза ми Валери; — искрено ги съжалявам. Мечтата на всички е да се настанят в провинцията, в някой спокоен район, но не могат да си тръгнат веднага, ще им удържат значителни суми от пенсиите. Говорих с телефонистката — остават й три години до пенсия. Мечтата й е да си купи къща в Дордона, там е родният й край. Но все повече англичани се преселват там и цените са станали безумни, дори и за най-нещастната съборетина. От друга страна, цената на къщата й тук пада, всички знаят, че това е опасен краен квартал, така че ще я продаде на една трета от истинската й стойност.“

— Учуди ме и екипът от секретарки на втория етаж. Влязох в стаята им в пет и половина, за да ми напечатат една бележка; всички бяха в Интернет. Обясниха ми, че вече пазаруват по този начин, било по-сигурно — връщат се от работа и се барикадират вкъщи в очакване на доставчика.

През следващите седмици психозата не се разпръсна, дори се разрастваше. Във вестниците пишеше непрекъснато за прободени с нож учители, изнасилени учителки, нападнати с коктейли „Молотов“ пожарни коли, изхвърлени от прозореца на метрото инвалиди само защото „погледнали лошо“ шефа на някоя банда. С особено настървение се вихреше вестник „Фигаро“, като го четеше, човек имаше чувството, че вървим неизбежно към гражданска война. Вярно, че навлизахме в предизборен период и че сигурността беше единствената област, която можеше да разтревожи Лионел Жоспен. Беше малко вероятно французите да гласуват отново за Жак Ширак — изглеждаше наистина твърде тъп, до степен да навреди на образа на Франция. Видът на този едър глупчо с кръстосани отзад ръце по време на някое селскостопанско изложение или на среща на държавни глави вдъхваше известно смущение, караше те да го съжаляваш. Левицата, която всъщност беше неспособна да спре растящото насилие, се държеше добре — беше се снишила, не отричаше, че статистиката е лоша, дори много лоша, и приканвайки това да не се експлоатира от политиците, напомняше, че по нейно време десницата не се е справила по-добре. Имаше само една малка издънка с уводната статия на някакъв си Жак Атали 138 138 Известна политическа фигура във Франция, член на Социалистическата партия, специален съветник на президента Франсоа Митеран, председател на Европейската банка за реконструкция и развитие (1990-1993), автор на множество книги, между които и романи. — Б.пр. . Според него насилието сред младежта в градовете представлявало „зов за помощ“. Луксозните витрини на Халите или на Шан-з-Елизе били „изглеждали през очите на тяхната мизерия като цинично парадиране“. Но не трябвало и да се забравя, че крайните квартали са също така и „една мозайка от народи и раси, дошли със своите традиции и вярвания, за да създадат нови култури и да преосмислят изкуството да живеят съвместно“. Валери ме погледна с учудване — за първи път избухвах в смях, четейки списание „Експрес“.