Мишел Уелбек - Платформата

— Как така?

— Непубликувани истории на Бандата на Петимата, написани от мен, но с герои от Бандата.

Извадих малките тетрадки — имаше „Бандата на Петимата в космоса“, „Бандата на Петимата в Канада“. Внезапно си представих едно малко момиченце с развинтено въображение, по-скоро самотно, което нямаше никога да опозная.

През последвалите дни не правихме нищо особено, освен че ходихме на плаж. Времето беше хубаво, но водата беше прекалено студена, за да се къпеш по-дълго. Валери лежеше изтегната под слънцето часове наред; постепенно се възстановяваше; последните три месеца бяха най-трудните в професионалния й живот. Една вечер, три дни след пристигането ни, аз й заговорих за това. Беше в „Бар Осеаник“, току-що си бяхме поръчали коктейли.

— Сега, след като въведохте новата формула, ще имаш по-малко работа, струва ми се.

— На първо време, да. — Усмивката й беше трезва: — Но много скоро ще трябва да мислим за нещо ново.

— Защо? Защо не спрете дотук?

— Защото играта е такава. Ако Жан-Ив беше тук, щеше да ти каже, че принципът на капитализма е такъв — не вървиш ли напред, умираш. Освен ако не си постигнал решително предимство в конкуренцията, върху лаврите на което можеш да почиваш няколко години; нашият случай обаче не е такъв. Принципът „Елдорадор — открития“ е добър, идеята е находчива, хитра, ако щеш, но не е истински новаторска, тя е просто добре премерена смесица от две съществуващи схващания. Конкурентите ще установят, че върви добре, и много скоро ще се появят в същата ниша. Не е особено сложно да го постигнат, беше малко по-трудно да се осъществи в такива кратки срокове. Сигурна съм, че „Нувел Фронтиер“ например са напълно способни да предложат нещо, с което ще ни станат конкуренция още следващото лято. Ако искаме да запазим предимството си, ще трябват нови нововъведения.

— И така до безкрай?

— Струва ми се, че да, Мишел. Плащат ми добре, намирам се в система, която познавам; приела съм правилата на играта.

Вероятно съм имал мрачен вид; тя ме прегърна през рамото.

— Хайде да се прибираме да ядем. Родителите ми ще ни чакат.

Върнахме се в Париж в неделя вечерта. Още в понеделник Валери и Жан-Ив имаха среща с Ерик Льоген. Той държеше да изрази задоволството на групата от първите резултати на тяхната акция за възстановяване. Дирекцията бе решила единодушно да им отпусне премия под формата на акции — истинско изключение за чиновници с по-малко от година трудов стаж в предприятието.

Вечерта вечеряхме тримата в един марокански ресторант на Рю де-з-Екол. Жан-Ив беше лошо избръснат, главата му клюмаше, беше леко подпухнал. „Мисля, че е започнал да пие — ми беше казала Валери в таксито. — Прекарал е ужасна ваканция с жена си и децата си на остров Ре. Трябваше да остане петнайсет дни, но си е тръгнал в края на първата седмица. Каза ми, че вече наистина не може да понася приятелите на жена си.“

Беше действително зле — не докосваше тажина 119 119 Мексикански специалитет. — Б.пр. си и си наливаше непрекъснато вино.

— Готово! — подхвърли той с язвителен тон. — Готово, започваме да се приближаваме до големите мангизи! — Поклати глава и изпразни чашата си: — Извинявайте… — каза той, жалък, — извинявайте, не биваше да говоря така.

Положи върху масата леко треперещите си ръце, почака; треперенето постепенно спря. После погледна Валери право в очите.

— Разбра ли какво е станало с Марилиз?

— Марилиз Льо Франсоа ли? Не, не съм я виждала. Болна ли е?

— Не, не е болна. Прекара три дни в болницата с успокоителни, но не е болна. Нападнали са я и са я изнасилили, на връщане от работа, във влака за Париж миналата сряда.

Марилиз тръгна на работа на следващия понеделник. Явно бе получила нервен шок, движенията й бяха забавени, почти механични. Разказваше историята си с лекота, с прекалена лекота, не изглеждаше нормално — тонът й беше безличен, лицето й — безизразно и вкаменено, като че повтаряше машинално оплакването, направено в полицията. Излизайки от работа в 22 часа и 15 минути, решила да хване влака в 22 часа и 21 минути, смятайки, че така ще се прибере по-бързо, отколкото с такси. Вагонът бил три четвърти празен. Четирима типове се приближили до нея, започнали веднага да я обиждат. Доколкото разбирала, приличали на антилци. Тя се опитала да разговаря с тях, да се пошегува, в отговор получила няколко шамара, които едва не я убили. После се нахвърлили върху нея, двама я съборили на земята. Прониквали в нея грубо, безогледно, във всички възможни места. Всеки път, когато се опитвала да издаде звук, получавала юмручен удар или нова серия шамари. Това траяло дълго, влакът спирал няколко пъти, пътниците слизали и предвидливо сменяли купето. Сменяйки се в изнасилването, типовете продължавали да се шегуват и да я обиждат, наричали я мръсница и кошче за сперма. Накрая никой не останал в купето. Завършили, като плюли и се изпикали върху нея, застанали в кръг наоколо й, после я избутали с ритници и я скрили наполовина под една седалка, след това спокойно слезли на Лионската гара. Две минути по-късно се качили първите пътници и съобщили в полицията, която пристигнала веднага. Инспекторът не бил особено учуден; според него имала донякъде и късмет. Доста често се случвало, след като използвали момичето, тия типове да я довършат, като й пъхнат прът с гвоздеи или във вагината, или в ануса. Тази линия на метрото била обявена за опасна.