Мишел Уелбек - Платформата

След няколко секунди Валери запита измъчено: „Защо?…“

— Не знам — отговори Брьодан простичко. — Не вярвам в прокълнатата страна , защото не вярвам в проклятието като такова, нито на благословията. Но имам чувството, че с приближаването до мъката и жестокостта, до потисничеството и робството се докосваме до същността, до съкровената природа на сексуалността. Не мислите ли?… — този път се обръщаше към мен. Не, не мислех. Жестокостта е древна при човека, среща се още при най-примитивните народи — още в първите племенни войни победителите са имали грижата да запазят живота на някои от своите пленници, за да могат по-късно да ги убият с ужасни изтезания. Тази склонност, повтаряща се през цялата история, е неизменна и до днес — винаги щом някоя война, гражданска или с външен враг, е позволявала да изчезнат моралните задръжки — независимо от расата, населението, културата — са се намирали човешки същества, готови да се отдадат на радостите на варварството и кланетата. Това беше доказвано, неоспоримо и постоянно, но нямаше нищо общо с търсенето на сексуалното удоволствие — също така древно, също така силно. С една дума, не бях съгласен; но съзнавах, както обикновено, че спорът беше безмислен.

— Хайде да се огледаме наоколо… — каза Брьодан, след като си изпи бирата.

Последвах го — към мен се присъединиха и останалите — в първия салон на мъченията. Представляваше сводесто мазе с издадени камъни. Музикалният фон се състоеше изключително от тържествени органови акорди, върху които се наслагваха виковете на изтезаваните. Направи ми впечатление, че басите на уредбата бяха страхотно усилени; почти навсякъде имаше червени точкови прожектори, маски и уреди за мъчения, окачени по рафтовете; обзавеждането им бе струвало цяло състояние. В една ниша някакъв плешив тип, от когото бяха останали само кожа и кости, висеше с ръце, стегнати в белезници, за тавана, краката му пък бяха приковани към дървено приспособление на около петдесет сантиметра над пода. Господарката му — с ръкавици и ботуши, облечена в черна изкуствена кожа, — се разхождаше около него, въоръжена с бич от много тънки ленти, инкрустирани с люспи от скъпоценни камъни. Първоначално тя го налага дълго по задника със силни и убедителни удари; типът беше с лице към нас, абсолютно гол, и крещеше от болка. Около двойката се образува малка група.

— Тя е сигурно на второ ниво… — прошепна ми Брьодан. — Първото е, когато спираш, щом се появи кръв.

Членът и торбичките на типа висяха в нищото, много дълги и някак разкривени. Господарката му го заобиколи, бръкна в чантичката, закрепена на колана й, извади няколко рибарски кукички и ги заби в торбичките му; на повърхността избиха няколко капки кръв. После, вече по-леко, започна да налага гениталните му части. Движеше се наистина по ръба — ако една от лентите се закачеше за някоя от кукичките, кожата на тестисите му щеше да се съдере. Валери извърна глава и се сгуши в мен. „Хайде да си тръгваме… — каза тя с умоляващ глас, — хайде, ще ти кажа защо.“ Върнахме се в бара; останалите бяха толкова захласнати в представлението, че не ни обърнаха никакво внимание. „Момичето, което налагаше онзи тип… — прошепна тя, — ами… познах я. Виждала съм я само веднъж, но съм сигурна, че е тя… Това е Одре, жената на Жан-Ив.“

Тръгнахме си веднага след това. В таксито Валери седеше неподвижна, смазана. Продължи да мълчи и в асансьора, докато стигнахме апартамента. Едва след като затворихме вратата зад нас, се обърна към мен:

— Мишел, не ме ли намираш за твърде традиционна?

— Не, и аз изпитвам ужас от подобни неща.

— Разбирам, че съществуват палачи — това ме отвращава, но знам, че има хора, които изпитват удоволствие да измъчват други хора; онова, което не разбирам, е съществуването на жертвите. Не мога да разбера как едно човешко същество може да стигне дотам, че да предпочита страданието пред удоволствието. Не знам, трябва да бъдат превъзпитани, трябва да бъдат обичани, да бъдат научени на удоволствие.

Повдигнах рамене, за да покажа, че темата е извън моята компетентност — нещо, което ми се случваше сега почти при всички обстоятелства в живота ми. Нещата, които хората правят, онези, които се съгласяват да изтърпят… от това не можеше да се извлече нищо, никакво общо заключение, никакъв смисъл. Съблякох се мълчаливо. Валери седна до мен на леглото. Усещах, че е още напрегната и погълната от темата.

— Онова, от което се страхувам в цялата тази работа — продължи тя, — е, че няма вече никакъв физически контакт. Всички носят ръкавици и използват уреди. Кожите изобщо не се докосват, няма никакви целувки, никакъв допир, поне някаква ласка. За мен това е точно обратното на сексуалността.