Мишел Уелбек - Платформата

Имах ключ от апартамента й, вече; обикновено, докато я чаках вечер, четях „Курс по философия на позитивизма“ на Огюст Конт. Обичах този текст, скучен и гъст; понякога препрочитах една и съща страница три или четири пъти. Нужни ми бяха около три седмици, за да довърша петдесетия урок — „Предварителни съображения по отношение на социалната статика, или обща теория за спонтанния естествен строй на човешките общества“. Несъмнено ми беше необходима някаква теория, с която да обясня настоящото си обществено положение.

„Работиш прекалено много, Валери…“ — казах й аз една майска вечер, докато си почиваше, сгърчена от умора, на канапето в хола. „Трябва поне да има някакъв смисъл от това. Трябва да слагаш поне пари настрана, иначе ще ги изхарчим тъй и тъй по най-тъпия начин.“ Тя се съгласи с мен. На другата сутрин се освободи за два часа и отидохме в „Креди Агрикол“ на Порт Орлеан, за да открием обща сметка. Направи ми пълномощно и два дни по-късно аз отидох отново, за да обсъдя въпроса с банковия съветник. Реших да блокирам двайсет хиляди франка месечно от заплатата й, половината в осигурителен влог, а другата в жилищен влог. Вече прекарвах почти цялото си време при нея, нямаше смисъл да запазвам апартамента си.

Предложението излезе от нея в началото на юни. Бяхме се любили през по-голямата част от следобеда — прегърнати сред чаршафите, ние правехме дълги паузи, после тя ме любеше с ръка или с уста, преди да проникна в нея, нито тя, нито аз бяхме стигнали до оргазъм, при всяко нейно докосване аз бях готов без проблеми, а котенцето й беше през цялото време влажно. Чувстваше се добре, виждах това, успокоение бе завладяло погледа й. Към девет часа ми предложи да вечеряме в един италиански ресторант близо до парка „Монсури“. Нощта още не беше напълно паднала; времето беше много меко. Трябваше да мина покрай къщи след това, ако исках както обикновено да отида на работа с костюм и вратовръзка. Келнерът ни донесе два коктейла по рецепта на ресторанта.

— Знаеш ли, Мишел… — каза ми тя, след като той се отдалечи, — защо не се настаниш у дома. Мисля, че не ни е нужна повече тази комедия на независимостта. Или, ако предпочиташ, можем да наемем заедно апартамент.

Да, в известен смисъл предпочитах; щях да имам повече чувството за ново начало, да речем. За първо начало, по-точно казано, що се отнасяше до мен, пък и за нея в крайна сметка. Човек свиква с изолацията и с независимостта и това не е непременно добър навик. Ако исках да изживея нещо, приближаващо се до семейството, явно моментът беше сега. Естествено, познавах неудобствата на формулата; знаех, че желанието се износва по-бързо при установените двойки. Но то се износва така и така, това е законът на живота и тогава е може би възможно да се постигне друг вид съюз — много хора са си го мислели независимо от всичко. Във всеки случай тази вечер желанието ми към Валери далеч не се беше износило. Преди да тръгна, я целунах по устата; тя разтвори широко устните си, отдавайки се изцяло на целувката. Пъхнах ръка в анцуга й, в гащичките й и положих длани върху дупето й. Тя отдръпна лице и огледа улицата наляво и надясно — беше напълно пуста. Коленичи на тротоара, отвори ципа ми, взе в устата си члена ми. Облегнах се на оградата на парка, бях готов да се изпразня. Тя отдръпна устата си и продължи с двата си пръста, пъхна другата ръка в панталона ми и започна да гали тестикулите ми. Затвори очи; изпразних се върху лицето й. В този миг ми се стори, че ще избухне в сълзи, но не го стори, само облиза спермата, която се стичаше по бузите й.

Още на другата сутрин започнах да пускам обяви; търсех нещо по-скоро на юг предвид работата на Валери. След една седмица намерих — беше голям четиристаен апартамент на трийсетия етаж в небостъргача „Опал“, близо до Порт дьо Шоази. Дотогава не бях имал хубав изглед към Париж, не го бях и търсил чак толкова, честно казано. В момента на пренасянето си дадох сметка, че не държа на нищо в апартамента си. Бих могъл да извлека от това известна радост, да изпитам нещо като опиянение от независимостта си; а аз, напротив, дори леко се изплаших. Могъл съм значи да живея четирийсет години, без да установя дори и най-малка, макар и минимално лична, връзка с някой предмет. Имах общо и за всичко два костюма, които сменях от време на време. Книги да, имах книги, но можех всичките да си ги купя отново, нито една не беше особено ценна или рядка. Няколко жени бяха пресекли пътя ми; не бях запазил никаква снимка, никакво писмо. Нямах и снимки от себе си — от това какъв съм бил на петнайсет, двайсет или трийсет години не пазех никакъв спомен. Нямаше и действително лични книжа — самоличността ми се изчерпваше с няколко документа, които можеха да се поберат лесно в една обикновена папка. Погрешно е да се твърди, че човешките същества са уникални, че носят в себе си някаква незаменима особеност; поне що се отнася до мен, не усещах и следа от такава особеност. Най-често напразно се напъваме да различим отделните съдби, отделните характери. Всъщност идеята за неповторимостта на човешката личност е абсурдно помпозна. Човек си спомня за собствения си живот, пише някъде Шопенхауер, малко по-добре, отколкото за роман, прочетен в миналото. Точно така — само малко по-добре.