Мишел Уелбек - Платформата

„През 2000 година — започна Лагариг да чете статията на глас — изтече времето на масовия туризъм. Сега хората мечтаят за пътешествието като за лично постижение с морални измерения.“ Този встъпителен пасаж му се струваше симптоматичен за настъпващите промени. Той побърбори няколко минути по темата, след което прикани присъстващите да обърнат внимание на следните изречения: „През 2000 година хората разсъждават върху вида туризъм, който уважава другите. Също така ние, привилегированите, бихме желали да не тръгваме само заради егоистично удоволствие, а за да демонстрираме под някаква форма солидарността си.“

— Колко са платили на този тип за проучването? — запита Валери дискретно Жан-Ив.

— Сто и петдесет хиляди франка.

— Просто не мога да повярвам… Дали работата на този тъпак ще се изчерпи с четене на фотокопие от „Нувел Обс“?

Линдсе Лагариг продължи да парафразира приблизително съдържанието на статията, след което прочете трети пасаж с нелепо приповдигнат тон: „През 2000 година — възкликна той — хората искат да са номади. Тръгват с влак или кораб по реките и океаните и в ерата на бързината преоткриват насладата на бавността. Загубват се в безкрайната тишина на пустините, а после изведнъж се гмуркат в кипежа на големите столици. И винаги с една и съща страст…“ Етика, лично постижение, солидарност, страст — според него ключовите думи бяха изречени. При тези нови обстоятелства не биваше да се учудваме, че системата на ваканционните клубове, основаваща се на егоистичното затваряне в себе си и на уеднаквените нужди и желания, среща непрекъснати затруднения. Времето на хората с тен е окончателно отминало — онова, което търсят съвременните летовници, е автентичността, откривателството, чувството за нещо споделено. По-общо казано, фордисткият модел за почивка, характеризиращ се с прословутите „4 S“: Sea, Sand, Sun… and Sex 113 113 Море, пясък, слънце… и секс (англ.). — Б.пр. , е отживелица. Както това блестящо е показано в трудовете на Мишки и Браун, всички в професията трябва от сега нататък да са готови да планират дейността си в една постфордистка перспектива.

Социологът беше обигран, можеше да продължава часове наред.

— Извинете… — прекъсна го Жан-Ив с глас, в който прозираше раздразнение.

— Да?… — социологът му отправи омайна усмивка.

— Струва ми се, че всички около тази маса без изключение са наясно, че системата на ваканционните клубове среща в момента трудности. Ние не очакваме от вас да ни описвате до безкрай какво е характерно за проблема, а да се опитате, макар и минимално, макар и най-общо, да посочите някакъв изход от него.

Линдси Лагариг остана със зяпнала уста, не беше предвидил възражения от този род.

— Струва ми се… — изпелтечи той най-сетне, — струва ми се, че за да се разреши един проблем, е твърде важно да бъде уточнен и да се знае какво го е причинило.

Още една празна фраза — помисли си Жан-Ив вбесен; не само празна, но в случая и невярна. Причините бяха явно част от общо социално движение, което те не бяха в състояние да променят. Просто трябваше да се приспособят към него и нищо повече. Как можеха да се приспособят, този тъпак явно нямаше ни най-малка представа.

— Това, което ни казвате в общи линии — поде отново Жан-Ив, — е, че системата на ваканционните клубове е изживяна.

— Не, не, съвсем не… — социологът започваше да губи почва. — Мисля… просто мисля, че трябва да се помисли.

— За какво ти плащат, тъпако? — измърмори полугласно Жан-Ив, преди да се обърне към всички: — Добре, ще се опитаме да помислим. Благодаря ви, господин Лагариг, за това изложение, струва ми се, че днес нямаме повече нужда от вас. Предлагам да прекъснем за десет минути, колкото да изпием по едно кафе.

Обиден, специалистът по социология на поведението прибра диаграмите си. В началото на заседанието Жан-Ив подреди бележките си и взе думата:

— Между 1993 и 1997 година, както знаете, „Клуб Медитеране“ премина през най-тежката криза в историята си. Конкурентите и имитаторите се бяха умножили, бяха взели съставките на формулата на Клуба, без да ги променят, но сваляйки значително цените — и търсенето намаляваше безпрепятствено. Как успяха да се справят с положението? Основно като и те намалиха цените. Но не ги свалиха до нивото на конкуренцията — знаеха, че се ползват с преимуществото на ветерани и че имат репутация, имидж; знаеха, че клиентите им могат да приемат известна ценова разлика, която определяха според мястото и след щателни проучвания и която беше между 20% и 30% и даваше възможност на хората да се възползват от автентичната формула „Клуб Мед“, така да се каже, в „оригинал“. Това е първата посока за размисъл, която ви предлагам да проучите през идните седмици — имат ли ваканционните клубове място на пазара по формула, различна от тази на Клуба? И ако имат, можем ли да я очертаем, да си представим клиентелата, към която ще се стремим? Всичко това съвсем не е очевидно.