Мишел Уелбек - Платформата

После обсъждаха професионалното си бъдеще в групата „Орор“ — вече имаха идеи, теми за размисъл по отношение на подема на „Елдорадор“. Бяха интелигентни, способни, признати в професионалната си област, но нямаха право на грешка. Един провал в новата им служба нямаше да означава край на кариерата им — Жан-Ив беше на трийсет и пет години, Валери на двайсет и осем; щяха да им дадат втори шанс. Но в професията нямаше да забравят тази погрешна стъпка, щяха да започнат на значително по-ниско ниво. В обществото, в което живеехме, основният интерес към работата се основаваше на заплатата , и по-общо на финансовите предимства; престижът, честта на професията заемаха вече много по-малко място. Но все пак имаше една усъвършенствана данъчна система за преразпределение, която позволяваше да се поддържа животът на безполезните, неспособните и вредните; към тях донякъде се числях и аз. Накратко, живеехме в смесена икономика, развиваща се лека-полека по посока на все по-откровения либерализъм, който постепенно преодоляваше предпазните мерки към заемите с лихва и, по-общо казано, към парите, все още съществуващи в страните със стари католически традиции. Те нямаше да имат никаква реална печалба от това развитие. Някои млади дипломанти на НЕС 112 112 Висше училище за търговия (Haute Ecole de Commerce) — едно от най-скъпите и престижни висши училища във Франция. — Б.пр. , много по-млади от Жан-Ив — дори незавършили още окончателно — се впускаха веднага в борсови спекулации, без дори да планират търсене на редовно платена служба. Те притежаваха компютри, свързани с интернет, сложен софтуер, с който да следят пазарите. Доста често образуваха клубове, за да взимат решения за по-големи капиталовложения. Живееха с компютъра си, оставаха свързани по двайсет и четири часа, не ходеха никога на почивка. Целта им, на всички, беше изключително проста — да станат милиардери преди още да навършат трийсет.

Жан-Ив и Валери бяха част от едно междинно поколение, за което бе все още трудно да си представи кариера извън дадено предприятие или в краен случай извън обществения сектор; малко по-възрастен от тях, и аз бях горе-долу в същото положение. И тримата бяхме уловени в една социална система, като насекоми в парче кехлибар; нямахме никаква възможност за връщане назад.

Сутринта на 1 март Валери и Жан-Ив постъпиха официално на работа в групата „Орор“. Още в понеделник, четвърти март, щеше да се състои среща на висшите служители, отговорни за проекта „Елдорадор“. Главната дирекция беше възложила проучване под формата на прогноза за бъдещето на ваканционните клубове на „Профили“ — доста известна консултантска фирма за изучаване на социологията на поведението.

Влизайки за първи път в заседателната зала на 23-ия етаж, Жан-Ив бе все пак доста впечатлен. Бяха се събрали около двайсетина души, работили вече години наред в „Орор“, а на него се падаше сега задължението да ръководи групата. Валери се настани веднага от лявата му страна. Беше прекарал уикенда в изучаване на документацията — познаваше името, точната длъжност и професионалното минало на всеки един от присъстващите около масата и въпреки това не можа да преодолее лекото чувство на тревога. Един сивкав ден настъпваше в проблемните покрайнини на Есон. Когато Пол Дюбрюл и Жерар Пелисон решиха да построят административната си сграда в Еври, те бяха заложили на евтината земя, на близостта на южната магистрала и на летище „Орли“ — по това време кварталът беше спокоен. Днес общините наоколо се славеха с най-високия процент престъпност в цяла Франция. Всяка седмица имаше нападения на автобуси, на жандармерийски автомобили, на пожарникарски коли; дори нямаше точна отчетност на набезите и на кражбите; според някои оценки реалната цифра представлявала постъпилите жалби, умножени по пет. Сградата на предприятието се охраняваше двайсет и четири часа от група въоръжени пазачи. Вътрешно циркулярно писмо препоръчваше да се избягва след определен час общественият транспорт. За служителите, които работеха до късно и нямаха лично превозно средство, „Орор“ бе договорила цена с една фирма за таксита.

Когато пристигна Линдсе Лагариг, специалистът по социология на поведенията, Жан-Ив изпита чувството, че се намира на познат терен. Социологът беше на около трийсет години, с оплешивяло чело и коса, вързана на опашка; носеше анцуг „Адидас“, тениска „Прада“ и маратонки „Найк“ в окаяно състояние — с една дума, приличаше на социолог по поведението. Започна с раздаването на съвсем тъничко досие, състоящо се предимно от графики със стрелки и кръгове — в чантата му нямаше нищо друго. Първата страница представляваше фотокопие на статия от „Нувел Обсерватьор“, по-точно, редакционната статия на ваканционната притурка на списанието, озаглавена „Да пътуваме различно“.