Мишел Уелбек - Платформата

Последва дълго мълчание. Льоген седеше неподвижно, свел глава. Еспиталие прокарваше пръст по брадичката си, леко недоверчив. — „Ясно — каза накрая Жан-Ив. И след няколко секунди добави спокойно: — Ще ви дам отговора си след три дни.“

Виждах се много често с Валери през следващите два месеца. Всъщност, с изключение на един уикенд, който тя прекара при родителите си, я виждах всеки ден. Жан-Ив реши да приеме предложението на групата „Орор“, а тя реши да го последва. Спомням си, че първата забележка, която направи, беше: „Преминавам в групата на 60% данъчно облагане.“ И наистина, от четирийсет хиляди франка месечно заплатата й ставаше седемдесет и пет хиляди, макар че с данъците не беше чак толкова внушително. Тя знаеше, че я очаква огромна работа след включването й в групата в началото на март. За момента в „Нувел Фронтиер“ всичко вървеше добре — бяха съобщили, че напускат, и предаваха спокойно работата си на приемниците си. Съветвах Валери да пести, да си открие спестовен влог за жилище или нещо от този род, но всъщност не мислехме много по този въпрос. Пролетта закъсня, но това нямаше никакво значение. По-късно, когато си спомнях този щастлив период с Валери, от който имах парадоксално малко спомени, си казвах, че несъмнено човекът не е създаден, за да бъде щастлив. За да постигне наистина практическата възможност за щастие, човекът трябваше несъмнено да се преобрази — да се преобрази физически . С какво можеше да се сравнява Бог? Първо, естествено, с котенцето на жената; но може би също и с парите в хамама. Във всеки случай с нещо, при което духът е възможен, защото тялото е преситено от удоволствие и наслада и всяка тревога е изчезнала. Вече съм сигурен, че духът не се ражда, а че настоява да се роди, че раждането му ще бъде трудно и че представата, която имаме за него, е недостатъчна и вредна. Когато довеждах Валери до оргазъм и чувствах тялото й да вибрира под моето, имах понякога беглото, но неудържимо чувство, че достигам до една съвсем различна степен на съзнание, при която всяко зло изчезваше. В тези мигове на безтегловност и всъщност на неподвижност, в които тялото й се въздигаше към насладата, аз се чувствах като бога, от когото зависи стихването на бурите. Това беше първата ми радост — неоспорима, съвършена.

Втората радост ми донесе самата Валери, това беше изключителната й нежност, вродената доброта на характера й. Понякога, когато работният ден бе твърде дълъг, а той щеше да става в течение на месеците все по-дълъг, аз усещах, че е напрегната, с изтощени нерви. Никога не се обърна срещу мен, никога не се ядоса, никога не изпадна в една от онези непредвидими нервни кризи, които правят общуването ни с жените толкова потискащо и патетично. „Аз не съм амбициозна, Мишел — ми казваше тя понякога. — Чувствам се добре с тебе, мисля, че си мъжът на моя живот, и дълбоко в себе си не желая нищо повече. А това не е възможно, налага се да искам повече. Впримчена съм в една система, която не ми дава вече нищо и за която знам, че е поначало безполезна — но не знам как да се измъкна от нея. Трябва някой ден да отделим време да помислим, но не знам кога ще можем да отделим време и да помислим.“

Що се отнасяше до мен, аз работех все по-малко; изпълнявах само основните си задължения и нищо повече. Връщах се навреме, успявах да гледам „Въпроси за един шампион“, да напазарувам за вечеря; спях всяка вечер при Валери. За мое учудване Мари-Жан сякаш не ми се сърдеше за намаляващото ми трудово усърдие. Вярно е, че тя поне обичаше работата си и беше готова да работи допълнително. Очакваше от мен, струва ми се, да бъда мил с нея, а аз бях мил през всичките тези седмици, мил и спокоен. Герданът от корали, който й бях донесъл от Тайланд, й хареса много, носеше го всеки ден. Докато подготвяше документацията за изложбите, тя ми хвърляше от време на време необичайни погледи, които бяха трудни за тълкуване. Една февруарска утрин — спомням си я много добре, на този ден имах рожден ден — тя ми каза откровено: „Променил си, се Мишел… не знам, но изглеждаш щастлив.“

Беше права; бях щастлив, спомням си. Разбира се, има най-различни неща, безброй непредотвратими проблеми, упадъкът и смъртта, разбира се. И въпреки това, спомняйки си за тези няколко месеца, аз мога да потвърдя — знам, че щастието съществува.

Затова пък Жан-Ив не беше щастлив, това е факт. Спомням си, че веднъж обядвахме тримата с Валери в един италиански ресторант, или по-скоро венециански, нещо доста шикозно. Той знаеше, че ние с нея скоро ще се приберем, за да се чукаме и че ще се чукаме, с любов. Не знаех какво да му кажа — онова, което можеше да му се каже, беше прекалено очебийно, прекалено ясно. Явно жена му не го обичаше, вероятно не беше обичала никога никого и нямаше да обича никого, това също беше ясно. Просто не му бе провървяло и толкова. Не е толкова сложно, колкото разправят, имам предвид човешките отношения — често е неразрешимо, но рядко е сложно . Налагаше се, естествено, да се разведе; не беше лесно, но трябваше да го направи. Какво повече можех да му кажа? Темата беше изцяло изчерпана преди края на „antipasti“-те 111 111 Ордьовър (итал.). — Б.пр. .