Мишел Уелбек - Платформата

— Това, което казва онзи тип в интервюто в списанието…

— Да… — Валери вдигна очи към мен; бяхме седнали един до друг върху една плетена пейка. Гърдите й, изпълнили кръглите чашки на бюстието й, приличаха на поднесен в опаковка подарък. Беше гримирана; дългите й, пуснати свободно коси се развяваха върху раменете й.

— Мисля, че това важи най-много за американките. При европейките не е точно така.

Тя направи недоверчива гримаса, мълчеше. Явно щеше да е по-добре да я поканя на танц. Изпих още едно уиски, облегнах се на облегалката, поех дълбоко въздух.

Когато се събудих, салонът беше почти празен. Певецът продължаваше да тананика на таи под ленивия акомпанимент на барабаниста; вече никой не ги слушаше. Германците се бяха изпарили, но Бабет и Леа водеха оживен разговор с двама италианци, изникнали Бог знае откъде. Валери си беше отишла. Беше три часът през нощта местно време; 2001-а година беше току-що започнала. В Париж тя щеше да настъпи след три часа, в Техеран беше точно полунощ, а в Токио — пет часът сутринта. Човечеството, във всичките си разновидности, навлизаше в третото хилядолетие; що се отнася до мен, бях пропуснал своето влизане в него.

Тръгнах към бунгалото си, смазан от срам; в градината се разнесе смях. Насред пясъчната алея съзрях малка сива жаба, неподвижна. Не побягна, нямаше никакъв защитен рефлекс. Рано или късно някой щеше да я настъпи по невнимание; гръбначният й стълб щеше да се пречупи, размазаната й плът — да се смеси с пясъка. Човекът щеше да усети нещо меко под подметката си, да изругае, да избърше обувката си, триейки крака в земята. Побутнах с крак жабата; без да бърза, тя пое към бордюра. Побутнах я още веднъж — тя се отправи в относителния заслон на тревата; вероятно бях продължил оцеляването й с няколко часа. Чувствах се в положение, едва ли по-добро от нейното — не бях израсъл в семейно гнездо, нито в нещо, което би могло да се обезпокои за съдбата ми, да ме поддържа в случай на беда, да се прехласва пред приключенията и успехите ми. Самият аз също не бях създал единица от този род — бях ерген, без деца; никому не би минало през ум да се облегне на рамото ми. Бях живял и щях да умра сам, като животно. В продължение на няколко минути се потопих в съчувствие без обект.

От друга страна, бях направен от устойчива материя, цялостен, на височина по-голям от средния представител на животинския вид, предполагаемата продължителност на живота ми беше като тази на слона или на гарвана; представлявах нещо, много по-трудно поддаващо се на унищожение, отколкото едно дребно земноводно.

През следващите два дни останах окопан в бунгалото си. От време на време излизах, криейки се зад оградите, отскачах до минимаркета, за да си купя шам-фъстък и бутилки „Меконг“. Не можех да си представя да срещна отново Валери, на сутрешна закуска или на плажа. Има неща, които човек може да направи, и други, които му се струват много трудни. Постепенно всичко ставаше все по-трудно; животът се свежда до това.

На 2 януари следобед намерих под вратата си въпросника-анкета на „Нувел Фронтиер“. Попълних го старателно, като навсякъде попълвах квадратчето „добре“. Беше вярно — в известен смисъл всичко беше добре. Ваканцията ми бе протекла по напълно нормален начин. Пътешествието беше cool , но същевременно с приключенски привкус; отговаряше на описанието. В рубриката „лични забележки“ написах следното четиристишие:

Когато се пробудя, се чувствам пренесен

във друга вселена, съвсем ясно разграфена.

Познавам правилата и животът е лесен.

Въпросник с квадрати, попълваш, постъпката е одобрена.

На сутринта на 3 януари стегнах куфара си. Когато ме видя на кораба, Валери сподави едно възклицание; аз извърнах глава. Сон се сбогува с нас на летището в Пхукет; бяхме подранили, самолетът тръгваше след три часа. След формалностите около регистрацията тръгнах да се шляя из търговския център. Въпреки че залата на летището беше изцяло покрита, бутиците бяха направени във вид на колиби с подпори от тиково дърво и покриви от палмови листа. Асортиментът беше смесица от стоки с международен стандарт (шалове „Хермес“, парфюми „Ив Сен Лоран“, чанти „Витон“) и местни изделия (мидени черупки, сувенири, тайландски копринени вратовръзки); всеки артикул имаше електронен код. С други думи, бутиците на летището представляваха пространство, в което течеше характерният за страната живот, само че този тук беше обезопасен национален живот, опитомен, напълно приспособен към стандартите на световното потребителство. За пътник, който е на края на престоя си, това бе междинно пространство, не толкова интересно, но и по-малко стряскащо от самата страна. Имах усещането, че постепенно целият свят щеше да заприлича на летище.